Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— Много хора имат нужда от стаи. А аз имам само една свободна. Не мога да ви я дам.
Ничи избута Ричард встрани и приближи лице до процепа.
— Имаме пари за една седмица. — Тя подпря с длан вратата, която мъжът се канеше да затвори. — Това е обществена сграда. Длъжни сте да помагате на членовете на обществото да си намерят място за нощуване.
Мъжът натисна от другата страна и вратата се затръшва. Ничи започна да чука, Ричард се обърна с гръб.
— Забрави — рече той. — Да вървим да си купим поне хляб.
Обикновено Ничи оставяше на него вземането на решения за всичко и приемаше всичко, без да се противи, без да му се противопоставя или дори да каже нещо. Този път вместо да го последва, продължи да блъска по вратата. Под ръката й се откъртиха парчета избеляла боя във всички цветове от синьото, през жълтото до червеното.
— Длъжни сте — продължаваше да крещи тя. — Нямате право да ни отпращате. — Не получи отговор. — Ще подадем оплакване.
Вратата отново се открехна. В погледа блестеше заплаха.
— Той има ли работа?
— Не, но…
— Тогава се махайте. И двамата — в противен случай аз ще се оплача където трябва!
— И на какво основание, ако мога да попитам?
— Вижте, госпожо, имам стая, но трябва да я пазя за хора, които са най—напред в списъка.
— И откъде знаете, че ние не сме сред тях?
— Ако бяхте, сама щяхте да ми го кажете и да ми представите доказателство — подпечатано, както му е редът. Хората в този списък чакат отдавна. Вие не сте по стока от всеки крадец, който се опитва да измести почтения гражданин, дето си спазва законите. А сега се махайте, докато не съм ви записал имената и не съм ги пратил на инспектора по настаняването.
Вратата се затръшна отново. Заплахата, че имената им ще бъдат записани, поохлади яростта на Ничи. Тя въздъхна и двамата се отдалечиха, дюшемето заскърца и застена под краката им. Поне успяха да се скрият за малко от дъжда.
— Ще трябва да продължим да търсим — рече му тя.
— Ако най—напред си намериш работа, сигурно ще е по—лесно. Може би ще е добре да пообиколиш утре, докато аз търся стая.
Отново изложени на студения дъжд, те прекосиха калната улица и потънаха в павираната алея отсреща. Оставаха още сгради, където можеха да потърсят стая, но Ричард не таеше особена надежда. Вече бе загубил броя на затворените под носа им врати. Ничи обаче не се отказваше и затова продължаваха да търсят…
Времето бе необичайно студено за толкова южен район на Стария свят — така му бе казала тя. Според хората било заради някакво заклинание за студ и дъжд, което скоро щяло да премине. Само няколко дни преди това времето беше топло и влажно, така че Ричард нямаше причина да се съмнява в прогнозите на местните. За него бе объркващо да вижда тучна зеленина в средата на зимата. Вярно, имаше малко дървета с оголени клони, но като цяло всичко бе зелено.
Толкова дълбоко на юг в Стария свят никога не ставаше достатъчно студено, та водата да замръзне. Ричард се бе опитал да им опише какво е сняг, но хората го бяха изгледали подозрително и неразбиращо. Той не се отказа и им обясни, че снегът представлява капчици замръзнала вода, които падат от небето и покриват земята с бяло като памук одеяло. Някои от местните му обърнаха ядосано гръб, помислили, че се подиграва на невежеството им.
Знаеше, че у дома, в Западната земя, зимата е в разгара си. Въпреки целия хаос, в който живееше, се чувстваше спокоен, като знаеше, че Калан е на топло, заклещена в капана на къщата, която той лично бе построил за нея. На фона на тези мисли нищо в настоящия му живот не можеше да го изкара от равновесие. Калан имаше какво да яде и с какво да се топли и бе в компанията на Кара. Засега бе в безопасност. Зимата вече преваляше и напролет Калан щеше да напусне онова място, но засега Ричард бе спокоен за нея. Това, заедно със спомените му за нея, бе единствената му утеха.
Безпризорните хора се тълпяха из улиците, като се мъчеха да използват всяко твърдо парче от нещо, за да си стъкмят подслон. От стените на къщите висяха подгизнали одеяла. На Ричард не му пречеше да продължават да живеят така, но се опасяваше, че Ничи може да се разболее от постоянния дъжд и студ. Което означаваше, че Калан също ще легне болна.
Ничи погледна листа, който носеше.
— Сградите, обозначени в списъка, който ни дадоха, би трябвало да разполагат със свободни места за новопристигнали. А не само за местни, които чакат отдавна. Тук са нужни работници — би трябвало да се грижат по—усърдно да им осигурят някакви условия. Виждаш ли, Ричард? Виждаш ли колко е трудно на обикновения човек да се справя с живота?