Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Ето защо пътуваха през нощта, на фарове, които едва блещукаха. На разсъмване Мартин се озова на шосето, непосредствено западно от езерото Хабания, където шофьорът зави към богатите чифлици по горното течение на Ефрат.
Два пъти ги спираха патрули, но Мартин показваше документите си и писмото от руското посолство, обяснявайки, че е работил като градинар за неверниците, но те си отивали у дома и го уволнили. Оплакваше се, че се отнесли зле с него, а нетърпеливите войници му казваха да млъкне и да си върви по пътя.
Тази нощ Осман Бадри се намираше недалеч от Майк Мартин. Движеше се в същата посока, но го бе изпреварил. Целта му беше базата на изтребители, където командир на ескадрилата беше по-големият му брат Абделкарим.
През 1980-а белгийската строителна фирма „Сикско“ сключи договор за строителство на осем свръхзащитени въздушни бази, където да бъде настанен каймакът на иракските изтребители.
Характерно за базите беше, че почти всичко се намираше под земята — казармените помещения, хангарите, складовете с гориво, помещенията на екипажите и големите дизелови генератори, които ги снабдяваха с електроенергия.
Над земята се виждаха единствено пистите, дълги по три хиляди метра. Но край тях липсваха сгради и хангари и съюзниците смятаха, че са „скелети“ на летища, подобно на Ал Харз в Саудитска Арабия, преди там да се настанят американците.
Ако човек се вгледаше по-внимателно обаче, щеше да открие дебели по един метър бетонни противовзривни врати, които водеха от пистите към подземни рампи. Всяка база беше пет на пет километра и периметърът беше ограден с бодлива тел. Но както и при Тармия, базите на „Сикско“ сякаш не действаха и затова бяха оставени на мира.
За да действат оттам, пилотите получаваха инструкции, влизаха в кабините си и палеха двигателите под земята. Едва когато достигнеха пълната си мощност „на сухо“, вратите към рампите се отваряха. Долу имаше дебели стени, които предпазваха останалата част от базата от струите, изхвърчащи от техните сопла, и отклоняваха отработените газове нагоре, за да се смесят с горещия пустинен въздух.
Изтребителите се втурваха по рампите, излизаха на пълна мощност, с включени ускорители, понасяха се с писък по пистата и се вдигаха за секунди във въздуха. Дори когато се случеше да ги засече някой АУАКС, те се появяваха изневиделица и се приемаше, че са изпълнявали нисък полет, а са излетели от другаде.
Полковник Абделкарим Бадри беше назначен в една от тези бази на „Сикско“, известна като КМ 160, защото се намираше край шосето Багдад-Ар Рутба, на сто и шейсет километра западно от Багдад. По-малкият брат се представи на постовия при оградата малко след залез-слънце.
Имайки предвид чина му, незабавно се обадиха от караулното помещение в жилището на командира на ескадрилата и скоро един джип се появи в голата пустиня.
Млад лейтенант от военновъздушните сили придружи посетителя в базата, докато джипът влезе през друга скрита и по-малка рампа в подземния комплекс.
Лейтенантът остави джипа на паркинга и поведе госта по дългите бетонни коридори, покрай пещери, в които механици работеха край самолети МИГ 29. Въздухът беше чист и филтриран и навсякъде се чуваше бръмченето на генератори.
Накрая влязоха в района, където бяха настанени старшите офицери, и лейтенантът почука на една врата. Отвътре се чу команда и той въведе Осман Бадри в апартамента на началника на базата.
Абделкарим стана и братята се прегърнаха. По-възрастният мъж беше на трийсет и седем години, също полковник, също мургав и красив, с тънък мустак. Не беше женен, но не страдаше от липса на дамско внимание. Гаранция за това даваха бляскавата униформа и крилата на пилот. Видът му съвсем не лъжеше — генералите от военновъздушните сили признаваха, че е най-добрият пилот на изтребител в страната, а и руснаците, които го бяха обучавали на първенеца от тяхната бойна авиация, свръхзвуковия МИГ 29, споделяха това мнение.
— Е, братко, какво те води насам? — попита той.
След като седна и взе прясно свареното кафе, Осман разгледа по-големия си брат. Около устата му забеляза бръчки, каквито преди нямаше, а очите му бяха уморени.
Абделкарим не беше глупав, нито страхлив. Беше изпълнил осем полета срещу американците и англичаните. Върнал се бе от всички — на косъм. Видял бе как ракетите Спароу и Сайдуиндър свалят най-добрите му колеги или пръскат самолетите им във въздуха, а самият той беше избягал от четири.