Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
— Това е така — рече американският посланик.
— Аз пък им казах — продължи генералът, — че трябва да се посъветват с някой арабист по въпроса.
— Така ли — попита британският посланик, — а защо?
Двамата посланици бяха изпечени дипломати, работили дълги години в Близкия изток. И двамата бяха арабисти.
— Ами — рече главнокомандващият, — такъв ултиматум не върши работа при арабите. Те по-скоро ще загинат.
В групата настъпи мълчание. Посланиците се вгледаха в невинното лице на генерала с надеждата да открия намек за ирония.
Двамата разузнавачи запазиха мълчание, но мислеха едно и също — та нали точно такава е целта, драги ми генерале.
— Идваш от къщата на руснака.
Казаното беше изявление, а не въпрос. Офицерът от контраразузнаването носеше цивилни дрехи, но му личеше, че е военен.
— Да, бей.
— Документи.
Мартин започна да рови в джобовете на своя диш-даш и извади картата си за самоличност и мазното и смачкано писмо, което му даде още в самото начало първият секретар на посолството Куликов. Офицерът разгледа картата, сравни лицето със снимката и надникна в писмото.
Израелските фалшификатори си бяха свършили добре работата. През зацапаната пластмаса го гледаше простоватото брадясало лице на Махмуд Ал-Хури.
— Претърси го!
Другият цивилен прекара ръце по тялото под диш-даша, сетне поклати глава. Нямаше оръжие.
— Джобовете.
От джобовете излязоха няколко банкноти, монети, джобно ножче, различни цветни тебешири и целофанено пликче. Офицерът вдигна последната вещ.
— Какво е това?
— Неверникът го хвърли. Слагам си вътре тютюна.
— Тук няма тютюн.
— Да, бей, свърших го. Надявах се да си купя на пазара.
— И не ми викай „бей“. Това си отиде с турците. Откъде си всъщност?
Мартин описа селцето далеч на север.
— То е известно с пъпешите си — добави услужливо той.
— Пъпеши! — сопна се офицерът, който виждаше, че хората му едва сдържат смеха си.
Откъм дъното на улицата се показа голяма лимузина и спря на двеста метра. По-младшият офицер побутна началника си и кимна към колата. Старшият офицер се обърна, погледна и рече на Мартин:
— Чакай тук.
— Кого си хванал? — попита Хасан Рахмани.
— Градинаря, господин генерал. Работи там. Гледа розите и алеите, пазарува за готвачката.
— Умен ли е?
— Не, господин генерал, на практика глуповат. Селянин от дълбоката провинция, дошъл е от някакво село, където отглеждат пъпеши.
Рахмани се замисли. Ако задържи глупака, руснаците ще се чудят защо техният човек не се връща. Това ще ги накара да се усъмнят. Надяваше се, ако руската мирна инициатива се провали, да получи разрешение да претърси къщата. Ако оставеше човека да си свърши възложената работа и да се върне, той можеше да предупреди работодателите си. Опитът на Рахмани говореше, че всеки беден иракчанин говори, при това добре, един език. Извади портфейла си и измъкна сто динара.
— Дай му това. Кажи му като свърши с покупките, да се прибере. Сетне му обясни да си държи очите отворени за човек с голям сребърен чадър. Ако не каже нищо за нас и ни докладва утре какво е видял, ще бъде добре възнаграден. Ако каже на руснаците, ще го дам на АМАМ.
— Слушам, господин генерал.
Офицерът взе парите, върна се и инструктира градинаря какво да прави. Мъжът изглеждаше объркан.
— Чадър ли, сайди?
— Да, голям, сребърен, може би черен, който сочи към небето. Виждал ли си такова нещо.
— Не, сайди — отвърна човекът, — когато вали, всички бягат в къщата.
— Велик е Аллах! — промърмори офицерът. — Той не е за дъжд, тъпако, а за изпращане на съобщения.
— Чадър, който изпраща съобщения — повтори бавно градинарят. — Ще внимавам за него, сайди.
— Хайде, махай се — рече отчаян офицерът. — И на никого нищо да не казваш, ясно ли е?
Мартин мина покрай лимузината. Когато се приближи Рахмани сведе главата си. Не беше нужно селянинът да види началника на контраразузнаването на Република Ирак.
Мартин откри тебеширения знак в седем и прибра съобщението в девет. Прочете го на светлината от прозореца на едно кафене, осветено не с електричество, защото такова нямаше, а с газена лампа. Когато видя текста, си подсвирна тихичко, сгъна хартията и я сложи в гащите си.
И дума не можеше да става да се върне във вилата. Предавателят беше „гръмнат“ и да изпрати ново съобщение, би означавало да си търси белята. Погледна към автобусната гара, но тя гъмжеше от патрули на армията и АМАМ, които търсеха дезертьори.
Затова отиде на пазара за плодове в Касра и намери шофьор на камион, който тръгваше на запад. Човекът отиваше на няколко километра отвъд Хабания и двайсет динара го убедиха да вземе пътник. Много шофьори на камиони предпочитаха да пътуват нощем, защото смятаха, че Кучите синове няма да ги видят в тъмното от самолетите си, без да знаят, че денем или нощем камионите за плодове не стояха на челно място в списъка на генерал Чък Хорнър.