Аз съм пилигрим

Знаех повече за Закария ал Насури, отколкото той би искал да знае който и да било таен агент. Знаех, че е роден и израснал в Джеда, че е присъствал, потресен, на площада, на който са обезглавили баща му, и че майка му е заминала да живее в изгнание в Бахрейн. Знаех името на джамията в Манама и че останалите ѝ членове са му помогнали да замине за Афганистан, за да се бие с руснаците. Че в края на войната си е купил смъртен акт, някак се е сдобил с нов паспорт и е изчезнал в необозримия арабски свят. Че е учил медицина, дипломирал се е като лекар, срещнал е палестинка, която е използвала името Амина Ебади, и се е оженил за нея. Че двамата са работили в недокументираната беззаконна граница - бежанските лагери в Ивицата Газа, ада на земята, ако има такова нещо. Сега знаех, че семейството е пътувало с малкото си дете, когато колата им е била ударена от израелска ракета, при което майката е умряла, а докторът е бил ранен. Детето е било взето в сиропиталище, а докторът вероятно е помолил сестра си, Лейла, да помогне. Изпълнен с омраза, без семейни отговорности, с помощта на знанията си, придобити като лекар, и с пороя информация, която може да се открие в интернет, се е заел със синтез на вируса на едрата шарка. Върнал се е в Афганистан, за да го изпробва - и тогава го чухме да говори по телефона, разтревожен за любимото си дете, единствената връзка с покойната му съпруга.

А след това? След това музиката спираше и нямаше нищо. Кой е той сега, какви имена използва и - по-важното - къде е?

-      Път назад - казах тихо. - Някак буташ напред, а откриваш път назад.

Никой не знаеше дали си говоря сам, или предлагам нещо на всички. Вероятно и аз самият не бях наясно.

-      Това е всичко, което знаем за този човек - каза директорът и посочи с жест етажите с автоматизирани рафтове. - Нямаме име, самоличност или някаква следа. Поне не тук.

Беше прав и тишината погълна всичко. Мобилизирах се и през димната завеса погледнах хората му. Вече нямаше път назад, за никого от нас, надеждата си бе отишла и знаех...

Бяхме го изпуснали.

Постарах се да не показвам отчаянието си и леко изправих рамене. Бил винаги ми казваше, че няма оправдание за лошите маниери, а аз дължах нещо на саудитците.

-      Направихте повече, отколкото се надявахме - казах тихо. - Задачата беше неблагодарна, но вие се справихте с талант и умения. Благодаря ви от цялото си сърце.

Може би за първи път чуваха искрена похвала вместо кухи ласкателства и долових гордостта по лицата на мнозина от тях.

-      Jazak Allahu Khairan - казах накрая. Произношението ми беше кошмарно, но пък това беше една малкото цели фрази на арабски, които си спомнях от предишното си посещение. Беше традиционен начин да благодариш: „Нека Бог те възнагради с благословия“.

-      Wa iyaki - отговориха всички и се усмихнаха на опита ми. Отговорът означаваше: „И теб също“.

Това беше сигналът, от който се нуждаеха всички. След това се надигнаха и започнаха да събират нещата си. Останах на мястото си, сам, отчаян. Трябваше да открия нов път напред, маршрут, пътека. Трябваше ми чудо.