Войната на Калибан

В тъмнината на екрана Венера се открояваше като силует на фона на слънцето. Пракс бе виждал този образ стотици пъти. Картината можеше да идва от всяка от десетината наблюдателни станции. Часовникът в долния ляв ъгъл показваше, че гледат запис отпреди четирийсет и седем минути. Под цифрите се виждаше името на кораба, „Селестин“.

Всеки път, когато протомолекулните войници бяха участвали в насилие, Венера бе реагирала. СВП току-що беше унищожил стотина от тях. Пракс усети, че в него се борят вълнение и ужас.

Картината се разпадна и отново придоби форма — някаква интерференция бе объркала сензорите. Авасарала каза отсечено нещо, което би могло да е „Покажете ми“. След няколко секунди планът се смени и на екрана се появи детайлен образ на сиво-зелен кораб. Надпис на дисплея го бележеше като „Тритон“. Образът се разпадна пак, а когато се възстанови, „Тритон“ се бе преместил един сантиметър вляво и се премяташе. Авасарала заговори отново. След няколкосекундно забавяне екранът се върна към първоначалната картина. Сега, когато Пракс знаеше къде да гледа, можеше да види малката точица на „Тритон“ да се движи в полусянката на планетата. Имаше и други такива точици.

Тъмната страна на Венера проблесна, сякаш мълния я озари цялата под булото от облаци. А после засия.

Гигантски нишки, дълги хиляди километри, напомнящи спиците на колело, грейнаха в бяло и изчезнаха. Облаците на Венера се раздвижиха. В ума на Пракс изникна яркият спомен за вълнички по повърхността на воден резервоар, когато някоя риба мине точно под нея. Огромно и сияещо, колелото се надигна през облаците. Ослепителните нишки спици, по които играеха гръмотевични бури, се събираха като пипалата на октопод, само че съединени с един твърд център. След като се измъкна от плътния венериански облачен покров, то се устреми в обратна на Слънцето посока, към наблюдателния кораб, но го подмина. Разпиля другите кораби по пътя си и ги запокити настрани. Един голям облак откъсната от Венера атмосфера улови слънчевата светлина и засия като снежинки и ледени парченца. Пракс се опита да осъзнае мащаба. То бе голямо колкото станция Церера. Колкото Ганимед. Още по-голямо. Сгъна пипалата си и ускори без видима струя от двигатели. Заплува в пустотата. Сърцето на Пракс препускаше, но тялото му бе неподвижно като камък.