Войната на Калибан

— Хей — каза Боби. — Получихте ли някакви вести от вашите техници на Земята?

— Да — отвърна Авасарала. — Имало е нов енергиен пик. По-голям от предишните. Пракс беше прав. Те са свързани в мрежа и което е по-зле, не страдат от забавяне. Венера реагира, преди информацията за битката да е могла да стигне до нея.

— Аха — кимна Боби. — Това е лошо, нали?

— Странно е като цици на епископ, но кой знае дали означава нещо? Техниците говорят за мрежи със спинова връзка, каквото и да е това. Най-добрата теория, която имаме, е, че сме свидетели на нещо като прилив на адреналин за протомолекулата. Когато някаква част от нея е замесена в насилствени действия, останалата част застава нащрек, докато не се увери, че опасността е отминала.

— Е, значи се страхува от нещо. Хубаво е да знаем, че има уязвимо място.

Настъпи кратка тишина. Някъде далеч в кораба нещо издрънча и Мей изписка. Боби се напрегна, но не и Авасарала. Интересно ѝ бе да гледа как хора, които не са се занимавали с деца, реагират на Мей. Не можеха да различат удоволствието от тревогата. Авасарала осъзна, че единствените хора на този кораб, които са експерти по детски писъци, са тя и Пракс.

— Търсех те — каза Авасарала.

— Ами, тук съм — сви рамене Боби.

— Това проблем ли е?

— Не разбирам. Кое да е проблем?

— Че си тук.

Тя извърна поглед и изражението ѝ пак се затвори. Точно това очакваше Авасарала.

— Ти слезе там долу, за да умреш, само че вселената пак те прецака. Ти победи. Жива си. Никой от проблемите ти не изчезна.

— Някои изчезнаха — възрази Боби. — Но не всички. Поне спечелихме вашата игра.

Кашлящият смях на Авасарала бе достатъчен, за да я завърти леко. Тя посегна към стената и се спря.

— В играта, която играя аз, никога не печелиш. Просто се стараеш да не губиш. Еринрайт загуби. Сьорен също. И Нгуен. Извадих ги от играта, а аз останах в нея. И сега какво? Еринрайт ще бъде пенсиониран и аз ще получа поста му.

— Искате ли го?

— Няма значение дали го искам. Ще ми го предложат, защото ако празноглавецът не ми го предложи, хората ще помислят, че ме пренебрегва. А аз ще приема, защото ако не го направя, хората ще помислят, че вече не съм достатъчно настървена, за да се страхуват от мен. Ще отговарям директно пред генералния секретар. Ще имам повече власт, повече отговорност. Повече приятели и повече врагове. Това е цената на играта.

— Струва ми се, че би трябвало да има някаква алтернатива.

— Има. Мога да се пенсионирам.

— Защо не го направите?

— О, ще го направя — каза Авасарала. — В деня, когато синът ми се прибере у дома. Ами ти? Още ли смяташ да теглиш чертата?

— Имате предвид дали ще продължавам да си търся смъртта?

— Да.

Настъпи пауза. Това бе хубаво. Означаваше, че Боби наистина мисли върху отговора си.

— Не — рече тя накрая. — Не мисля. Да загинеш в битка е едно. С това бих могла да се гордея. Но да си търсиш смъртта просто за да се отървеш… Не мога да го направя.