Войната на Калибан

Полетът обратно до Луната беше истинска досада. Авасарала прекарваше по няколко часа на ден в противоускорителното кресло, пращаше съобщения насам-натам с различна степен на забавяне. На Земята Садавир Еринрайт бе пенсиониран без много шум, кариерата му в ООН бе почетена в малка частна церемония, след което той си тръгна, за да прекарва повече време със семейството си или с кокошките си, или каквото там смяташе да прави през оставащите му десетилетия. То обаче със сигурност нямаше да включва политическа власт.

Разследването за базата на Йо течеше, а на Земята тихомълком се търкаляха глави. Но не и на Марс. Който и да бе човекът в марсианското правителство, наддавал срещу Еринрайт, щеше да се измъкне. Губейки най-мощното биологично оръжие в човешката история, той бе спасил кариерата си. Политиката беше пълна с такива малки иронии.

Авасарала сформира задочно новия си кабинет. Когато влезеше в него, той щеше да работи вече от цял месец. Чувството бе все едно караш кола, седнал на задната седалка. Мразеше го.

Като капак на всичко Мей Менг я беше сметнала за забавна и прекарваше част от всеки ден в опити да монополизира вниманието ѝ. Авасарала нямаше време да си играе с момиченцето, но разбира се, винаги намираше. И си играеха. Освен това трябваше да прави упражнения, за да не се налага да я вземат в болница, когато се върне към пълна гравитация. От стероидния коктейл я обливаха горещи вълни и спеше трудно. Минаха рождените дни и на двете ѝ внучки и тя можеше да присъства само от екрана. Първия път забавянето беше двайсет минути; втория — четири.

Когато задминаха облака от протомолекулни чудовища, носещи се към Слънцето, в две поредни нощи тя сънуваше кошмари, но те постепенно изчезнаха. Две правителства следяха малките смъртоносни пакети на Еринрайт, които летяха кротко и щастливо, изпаднали в летаргия, към собственото си унищожение.

Нямаше търпение да се върне у дома.

Когато кацнаха на Луната, тя се чувстваше като умираща от глад жена, до чиито устни са допрели резен ябълка, но не ѝ позволяват да отхапе. Попиваше с очи мекото синьо-бяло сияние на дневната половина от планетата, черно-златистите шарки на нощната. Това бе прекрасен свят. Нямаше равен в Слънчевата система. Там долу беше градината ѝ. Офисът ѝ. Леглото ѝ.

Но не и Арджун.

Той я чакаше на площадката за кацане в най-хубавия си костюм, с букет свеж люляк в ръце. Ниската гравитация караше и него да изглежда по-млад, макар очите му да бяха леко зачервени. Докато вървеше към своя съпруг, тя усещаше любопитството на Холдън и екипажа му. Кой беше този човек, способен да търпи брак с такава чепата и твърда жена като Крисджен Авасарала? Дали бе неин господар или нейна жертва? Как би могло изобщо да се получи?