Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
— Добре дошла у дома — каза тихо Арджун, когато тя се отпусна в обятията му.
Миришеше на себе си. Тя сложи глава на рамото му и вече не копнееше толкова за Земята.
Този дом ѝ бе достатъчен.
53.
Холдън
— Здрасти, мамо. На Луната сме!
Забавянето от Луната беше по-малко от шест секунди в двете посоки, но достатъчно, за да добави неловка пауза преди всеки отговор. Мама Елиса се взираше в него от видеоекрана на хотелската си стая в продължение на пет дълги удара на сърцето; после лицето ѝ грейна.
— Джими! Ще слезеш ли долу?
Имаше предвид надолу в гравитационния кладенец. Да си дойде у дома. Холдън копнееше да направи точно това. Цяла година не бе ходил във фермата на родителите си в Монтана. Но този път Наоми беше с него, а поясните не слизаха на Земята.
— Не, мамо, този път не. Но искам всички да се качите тук, за да се видим. Аз плащам совалката. А заместник генералният секретар Авасарала е домакиня, така че условията са доста луксозни.
При наличие на забавяне в комуникациите беше трудно човек да спре да дърдори. Събеседникът никога не пращаше тънките физически сигнали, показващи, че е негов ред да вземе думата. Холдън се насили да млъкне и зачака отговор. Елиса се взираше в екрана, изчаквайки забавянето. Холдън виждаше колко се е състарила през годините от последното му връщане у дома. Тъмнокафявата ѝ, почти черна коса бе прошарена със сиво, а бръчките от смях край очите и устата ѝ се бяха задълбочили. След пет секунди тя махна презрително с ръка към екрана.
— О, Том никога няма да се качи на совалка до Луната. Знаеш го. Мрази микрогравитацията. Просто слез да се видим тук долу. Ще устроим празненство. Можеш да доведеш приятелите си.
Холдън ѝ се усмихна.
— Мамо, искам да се качите горе, за да ви запозная с един човек. Помниш ли жената, за която ти разправях? Наоми Нагата? Казах ти, че се срещаме. Мисля, че е нещо повече от това. Всъщност, вече съм кажи-речи сигурен. А сега ще останем известно време на Луната, докато се изгладят някои политически глупости. Наистина искам да се качите тук горе. Да се видим, да се запознаете с Наоми.
Трепването на майка му пет секунди по-късно бе почти недоловимо. Тя го прикри с широка усмивка.
— Нещо повече? Какво ще рече това? Да не намекваш за сватба? Винаги съм мислила, че някой ден ще поискаш да имаш собствени деца… — Гласът ѝ заглъхна и на лицето ѝ застина неловко скована усмивка.
— Мамо — каза Холдън. — Земляните и поясните могат да имат деца. Не сме различни видове.
— Разбира се — отвърна тя няколко секунди по-късно с прибързано кимване. — Но ако имате деца там… — Млъкна и усмивката ѝ повехна малко.
— Те ще бъдат поясни — довърши Холдън. — Да, просто ще трябва да се примирите с това.
След пет секунди тя кимна. Пак беше прибързано.
— В такъв случай май е по-добре да се качим и да се запознаем с тази жена, заради която искаш да изоставиш Земята. Сигурно е много специална.
— Да — потвърди Холдън. — Такава е.
Елиса се размърда неловко за секунда; после усмивката ѝ се върна, вече не толкова насилена.
— Ще кача Том на совалката, дори ако трябва да го влача за косата.
— Обичам те, мамо — каза Холдън. Родителите му бяха прекарали целия си живот на Земята. Единствените жители на външните планети, които познаваха, бяха карикатурните злодеи от долнопробните развлекателни програми. Той не ги винеше за вкоренените им предразсъдъци, защото знаеше, че срещата с Наоми ще ги излекува. Няколко дни в нейната компания и бе невъзможно да не я обикнат.
— А, и още едно последно нещо. За тези данни, които ти пратих преди известно време. Пази ми ги. Не казвай на никого, но ги пази. В зависимост от това как се развият нещата през следващите няколко месеца, може да ми потрябват.
— Родителите ми са расисти — каза Холдън на Наоми същата нощ. Тя лежеше сгушена до него, долепила лице до ухото му. Единият ѝ дълъг кафяв крак бе преметнат през корема му.
— Добре — прошепна тя.
Хотелският апартамент, осигурен им от Авасарала, беше луксозен до неприличност. Матракът бе толкова мек, че в лунната гравитация човек имаше чувството, че се носи върху облак. Рециклиращата система вкарваше във въздуха нежни аромати, създадени от щатния парфюмерист на хотела. Изборът за тази нощ се наричаше „Вятър в тревите“. На Холдън не му миришеше точно на трева, но беше хубаво. Съдържаше едва доловим дъх на пръст. Той така или иначе подозираше, че всички ухания се кръщават на случаен принцип. Подозираше също, че хотелът вкарва малко повече кислород от нормалното. Чувстваше се прекалено добре.