Фурията на Академа

– Но съдейки по онова, което чух, си добра в леглото.

Лицето на Амара пламна толкова силно, че тя бе сигурна, че от него се вдига пара.

– Дорога!

– Жена, която все се забърква в неприятности – продължи Дорога. – Но е приятно да я притиснеш в прегръдките си. Моята другарка беше такава. Бяхме щастливи. – Той се удари с юмрук в гърдите по алерански и леко наведе глава в поклон. – Бъдете и вие. И нека загиналите ви другари да почиват в мир.

– Благодаря – отвърна Амара.

Бърнард също наведе главата си в поклон. Дорога и Уокър се отдалечиха бавно, без да се обръщат повече.

Амара ги гледаше, застанала до Бърнард. Тя не помнеше кога бе сплела пръсти с неговите, но това ѝ се струваше напълно естествено. Бърнард въздъхна. Тя усещаше болката в сърцето му, без дори да го поглежда, без да разменят нито дума.

– Направи каквото можа – каза тихо тя.

– Знам – отвърна той.

– Не трябва да се обвиняваш за смъртта им.

– И това го знам – рече той.

– Всеки добър командир ще се чувства като теб – продължи тя. – И няма да е прав. Но добрите винаги обвиняват себе си.

– Изгубих хората от цял един холт, който се намираше под моя защита – каза тихо той, – както и почти три четвърти от моите легионери. Едва ли съм от най-добрите.

– Ще мине време – отвърна Амара – и болката ти ще се притъпи.

Той леко стисна пръстите ѝ и не каза нищо повече. Погледна отново към хълма, където някога се беше намирала пещерата, пос­ле се извърна и се отдалечи. Амара тръгна с него. Двамата бяха изминали почти половината път до Арикхолт, когато тя рече:

– Трябва да поговорим.

Той издиша през носа си и каза:

– Говори.

– Бърнард – рече тя, търсейки нужните думи, за да изрази онова, което чувстваше. Но нищо не ѝ се стори подходящо, затова тя каза просто: – Обичам те.

– И аз теб – избоботи той.

– Но... дългът ми пред Короната и твоят... Нашите клетви определят живота ни. Те...

– Предпочиташ да се преструваме, че нищо не се е случило? – попита тихо той.

– Не – отвърна веднага Амара. – Не, не това. Но... имахме ли право да даваме нови клетви?

– Може би – рече той. – А може би не. Ако ми родиш деца...

– Не мога – отвърна бързо тя и сама се изненада от горчивината в гласа си.

– Откъде си толкова сигурна? – все така тихо попита Бърнард.

Лицето ѝ пламна.

– Защото... ти и аз сме... проклети врани, Бърнард. Ако можех, съм повече от сигурна, че досега щях да съм заченала от теб.

– Може би – рече той. – А може би не. Успяваме да се видим веднъж или два пъти в месеца. В най-добрия случай. Това не е най-добрият начин за зачеване на дете.

– Но аз преболедувах чумата – каза тихо тя. – Макар белезите почти да не се виждат.

– Да – отвърна Бърнард. – Но е имало жени, които също са я преболедували, а после са родили деца. Не са много, но такива случаи са известни.

Тя въздъхна тъжно.

– Аз не съм от тях.