Фурията на Академа
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502417
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на Академа». Краткое содержание книги:
Тави примигна изненадано и за секунда не можа да помръдне от мястото си. После тя вдигна ръце, обви ги около врата му и го притегли към себе си. Целият свят изчезна, останаха само устните и ръцете ѝ, ароматът и горещината на тялото ѝ. Когато след известно време двамата се откъснаха един от друг, Тави усети, че се олюлява. Кайтай го погледна със задоволство и каза:
– Никак не беше зле. За алеранец.
– Б-благодаря – заекна Тави.
– На мое разположение – повтори тя със задоволство в гласа. – Очертава се една много приятна пролет.
– Ъъъ, к-какво? – рече Тави.
Кайтай тихо изсумтя, отчасти от нетърпение, отчасти от възмущение.
– Кога ще спреш да говориш, алеранецо? – изръмжа тя с нисък, гърлен глас и го целуна отново, придърпвайки го навътре в стаята.
Тави едва успя да протегне крак и да затвори с него вратата.
Глава 56
Амара стоеше до Бърнард, докато оцелелите в битката легионери се строяваха в спретнати редици пред могилата, която бяха издигнали на бойното поле. Наемниците и техният командир си бяха тръгнали веднага след като лечителите им си бяха свършили работата. Още преди да падне нощта, по заповед на Първия лорд пристигнаха двеста рицари, а на следващата сутрин се появи отряд от Втория легион, изпратен от лорд Рива, за да подсигури безопасността на гарнизона и долината. И те разказаха за едно малко чудо.
Лечителят Харгър бе успял да съхрани самообладание по време на неочакваното нападение на вордите над ранените, които бяха оставени в Арикхолт, и въпреки раните си бе успял да изведе от холта децата, останали след първата атака. Това беше малък лъч светлина в мрака от смърт и загуба, но Амара бе благодарна и за него.
Бърнард не беше давал такава заповед, но никой от оцелелите легионери не спомена за Вятърните вълци или техния командир разбойник. Те дължаха живота си на наемниците и го знаеха много добре.
Убитите бяха толкова много, че останалите живи не бяха способни да им изкопаят гробове, затова решиха да използват пещерата като място за вечен покой на загиналите. Легионерите и взетите селяни бяха отнесени в пещерата и подредени с възможно най-голямо достойнство. Падналите на бойното поле рядко посрещаха смъртта в пози, наподобяващи потънали в сън хора, но другарите им направиха за тях каквото можаха.
Когато телата бяха отнесени в пещерата, оцелелите в битката се събраха, за да се сбогуват със загиналите си познати, братя по оръжие и приятели. След мълчаливо бдение, продължило около час, Бърнард излезе пред строя и се обърна към хората си:
– Събрали сме се тук, за да отдадем последна почит на онези, които дадоха живота си за защитата на долината и Алера. Не само легионерите, които се биха с нас, а и онези селяни и войници, които станаха жертва на врага и се изправиха срещу нас. – Той замълча. – Всички те заслужаваха по-добра участ. Но те загинаха, за да не позволят да се разпространи страшната заплаха, която би могла да унищожи цяла Алера, и по чиста случайност сега ние стоим пред гроба им, вместо те да стоят пред нашите.
Той отново замълча продължително.
– Благодаря ви – продължи Бърнард. – На всички вас. Вие се сражавахте мъжествено и достойно, дори ранените не напуснаха бойното поле, когато положението ни се струваше безнадеждно. Вие сте сърцето и душата на алеранските легионери, а аз съм горд, че съм ваш командир. – Той се обърна към входа на пещерата. – А на вас – каза той – мога само да поднеса извиненията си за това, че не успях да ви защитя, и сега ви обещавам, че вашата смърт ще ме направи по-бдителен и самоотвержен за в бъдеще. И моля онези сили, които управляват света, да се грижат за нашите загинали другари и да се отнесат към тях със състрадание, милосърдие и благост, каквито не проявиха убийците им.
След това Бърнард, сър Фредерик и още една дузина рицари Тера, които бяха пристигнали на помощ, коленичиха на земята и призоваха фуриите си. По земята премина бавна вълна, която се отправи към пещерата и се разнесе нисък тътен, докато хълмът започна да се променя. Движението беше бавно, почти недоловимо, но Амара усещаше как земята под краката ѝ трепери. Входът към пещерата започна да се затваря, докато накрая изчезна съвсем и остана само хълмът.
В долината настъпи тишина и призователите на земя едновременно се изправиха на крака. Бърнард се обърна към петдесетината оцелели ветерани от центурията на Джиралди.
– Легионери, свободно. Съберете си нещата и бъдете готови за връщане в гарнизона.
Джиралди издаде няколко допълнителни заповеди и изтощените мъже тръгнаха обратно към Арикхолт. Бърнард ги изпрати с поглед. Амара остана до него, докато войниците не се изгубиха от погледите им.