Изповядвам

– Още при първата стъпка, която направиш, домът ни ще се напълни с използвачи.

– А може да дойдат собствениците.

– Говорим за нещо, случило се преди петдесет години, нали?

– Собствениците на инструмента имат преки или непреки наследници.

– На които може би не им дреме за цигулката.

– Питал ли си ги?

Постепенно гласът ти започна да става дрезгав и аз се чувствах нападнат и обиден, защото дрезгавината в гласа ти ме обвиняваше в нещо, за което досега не бях се чувствал виновен: ужасното прегрешение, че съм син на баща си. Освен това се променяше тембърът, ставаше по-остър, както винаги, когато говореше за твоето семейство или за Шоата или когато ставаше дума за чичо Хаим.

– Няма да си мръдна пръста, преди да се уверя, че това, което казваш, е истина. Къде си го научила?

Вече от половин час Тито Карбонел беше на волана на колата, паркирана на ъгъла. Видя как вуйчо му излезе, с оголеното теме, с чанта в ръка, и тръгна по улица „Валенсия“ в посока към университета. Тито престана да барабани с пръсти по волана. Гласът, идващ отзад, каза Ардевол с всеки ден става все по-плешив. Тито не сметна за нужно да направи някакъв коментар, само погледна часовника си. Гласът отзад тъкмо щеше да каже не вярвам да се забави, спокойно, когато един полицай от градската полиция отдаде чест, наведе се, за да говори с шофьора, и каза господа, не може да стоите тук.

– Вижте, ей сега ще излезе човекът, когото... Ето го – му хрумна да каже.

Тито слезе от колата, а полицаят се разсея, защото един камион на „Кока-кола“, се опитваше да разтоварва, след като беше навлязъл половин метър в платното на улица „Люриа“. Тито влезе отново в колата, а когато видя да излиза Катерина, каза с весел глас онази е прочутата Катерина Фаргес. Гласът отзад не отговори. Още четири минути, докато Сара излезе на улицата и погледна вляво и вдясно. Погледна към ъгъла и с бързи, решителни крачки отиде до колата.

– Качете се, че не ни дават да стоим тук – каза Тито, сочейки с глава задната врата. Тя се поколеба миг-два, после се качи в колата отзад, сякаш беше такси.

– Добър ден – каза гласът.

Сара видя един стар човек, много слаб, скрит зад тъмен шлифер, гледаше я с интерес. Потупа леко с длан празното място, за да я покани да седне до него.

– Значи, вие сте известната Сара Волтес-Епстейн.

Сара седна в момента, когато Тито подкара колата. Като минаваха покрай полицая, шофьорът благодари с жест и се включи в движението нагоре по „Люриа“.

– Къде отиваме? – попита тя с леко уплашен глас.

– Не се безпокойте, на едно място, където може да се говори спокойно.

Мястото, където можеше да се говори спокойно, беше един луксозен бар на булевард „Диагонал“. Бяха им запазили маса в едно изолирано кътче. Седнаха и няколко секунди тримата се гледаха мълчаливо.

– Това е господин Беренгер – каза Тито, сочейки стария сух мъж.