Изповядвам

Томас Хобс се опитваше да ме убеди, че трябва да избирам между свобода и ред, защото иначе ще дойде вълкът, който толкова пъти съм откривал в човешката природа, когато анализирам историята или познатите си. Чух превъртането на ключа в бравата, вратата се затвори безшумно, но не беше вълкът на Хобс, а тихите стъпки на Сара, която влезе в кабинета и няколко секунди остана неподвижна и мълчалива. Вдигнах поглед и веднага разбрах, че имаме проблем. Сара седна на дивана, зад който аз бях шпионирал толкова тайни заедно с Карсън и Черния орел. Беше й трудно да започне да говори. Ясно се виждаше, че търси подходящите думи, и Адриа свали очилата за четене и за да й помогне, попита Сара, какво има?

Сара стана, отиде до шкафа с инструментите и извади Виал. Сложи го на бюрото за четене доста демонстративно, почти закривайки горкия Хобс, който нямаше никаква вина.

– Откъде си я взел?

– Баща ми я е купил. – Пауза на недоверие. – Нали ти показах документа за покупка. Защо?

– Откъде я е взел баща ти?

– Това е Виал, единствената сториони, която има собствено име.

Сара мълчеше, готова да слуша. А Гийом-Франсоа Виал направи крачка напред от тъмнината, за да може пътникът в колата да го види. Кочияшът спря конете точно пред него. Вратата се отвори и мосю Виал се качи в колата.

– Добър вечер – каза Лагит.

– Вече може да ми я дадете, мосю Лагит. Вуйчо ми е съгласен с цената.

Лагит се засмя вътрешно, горд със своя нюх. Толкова дни се беше пържил на слънцето в Кремона, но си е струвало. За да е сигурен:

– Говорим за пет хиляди флорина.

– Говорим за пет хиляди флорина – успокои го мосю Виал.

– Утре ще държите в ръцете си цигулката на прочутия Лоренцо Сториони.

– Не се опитвайте да ме заблуждавате, Сториони не е прочут.

– В Италия, в Неапол, във Флоренция... се говори само за него.

– А в Кремона?

– Братята Страдивари не са никак доволни от появата на тази нова работилница.

– Това вече си ми го разказвал... – Сара, нетърпелива, права, като строгата учителка, която чака извинението на едно непохватно дете.

Но Адриа, сякаш не се отнасяше за него, каза mon cher tonton!... – издекламира, като влетя в салона на следващия ден рано сутринта. Жан-Мари Льоклер не благоволи да вдигне глава; наблюдаваше пламъците в камината. – Мon cher tonton – повтори Гийом-Франсоа Виал с поспаднало въодушевление.

Льоклер се полуизвърна. Без да го погледне в очите, го попита дали носи цигулката. Виал я сложи на масата. Пръстите на Льоклер веднага се втурнаха към инструмента. От една картина на стената изникна слуга с месест нос и с лък в ръка и Льоклер известно време изследва звуковите възможности на тази сториони с фрагменти от три свои сонати.