Изповядвам

Льоклер погледна малко объркан Гийом Виал. Трябваше да направи усилие, за да се съсредоточи; посочи го:

– За какво смяташ, че мога да ти завиждам, нещастен въшльо?

Виал, почервенял като рак, стоеше объркан и не знаеше какво да отговори.

– По-добре да не навлизаме в подробности – каза колкото да не мълчи.

Льоклер го гледаше презрително.

– Аз нямам нищо против да навлезем в подробности. Външен вид? Ръст? Общителност? Чар? Талант? Морал?

– Разговорът приключи, tonton Жан.

– Ще приключи, когато аз кажа. Интелигентност? Култура? Богатство? Здраве?

Льоклер взе цигулката и импровизира едно пицикато. Разгледа я респектиран.

– Адриа.

– Какво?

Сара седна пред мен. Чух как шериф Карсън тихо казва внимавай, момченце, това е сериозно; и после не ми казвай, че не сме те предупредили. Ти ме погледна в очите:

– Казвам ти, че това вече го знам. Отдавна си ми го разказал!

– Да, да, Льоклер каза цигулката е хубава, но изобщо не ме интересува, разбираш ли? Исках само да те пратя в затвора.

– Лош вуйчо сте.

– А ти си мръсник, когото най-после успях да изоблича.

– След толкова много битки храбрият воин се е побъркал. – Суха плюнка подкрепи заключението на смелия вожд арапахо.

Льоклер дръпна камбанката и слугата с месестия нос влезе през вратата в дъното.

– Съобщи на комисаря. Вече може да дойде. – Към племенника си: – Седни, ще почакаме мосю Бежар.

Не успяха да седнат. Вместо да седне, Гийом-Франсоа Виал отиде до камината, сграбчи ръжена и го заби в главата на своя любим tonton. Жан-Мари Льоклер, известен като l’Aîné, не можа да каже нищо. Строполи се на земята, без да изохка, с ръжена, забит в главата му. Капки кръв изпръскаха дървения калъф на цигулката. Виал, дишайки тежко, избърса чистите си ръце в палтото и каза да знаеш само как очаквах този момент, tonton Жан. Огледа се, взе цигулката, прибра я в изцапания калъф и излезе през балкона, който гледаше към терасата. Както бягаше посред бял ден, си каза, че след някой и друг ден, когато се успокоят духовете, ще трябва да направи едно не съвсем приятелско посещение на бъбривия Лагит. А баща ми я е купил много преди аз да се родя, от някой си Саверио Фаленями, законен собственик на инструмента.

Мълчание. Аз, за нещастие, нямах какво повече да кажа. Тоест нямах никакъв интерес да казвам нещо повече. Сара стана.

– Баща ти я е купил през хиляда деветстотин четирийсет и пета година.

– Откъде знаеш?

– И я е купил от един беглец.

– От някой си Фаленями.

– Който е бил беглец. И сигурно не се е казвал Фаленями.

– Не знам това. – Струва ми се, че отдалече се виждаше, че лъжа.

– А аз знам. – С ръце на хълбоците, наведена към мен: – Бил е нацист, баварец, трябвало е да бяга и благодарение на парите на баща ти е успял да изчезне.