Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Флин и Дашива бяха единствените Аша’ман, все още останали с него. Всички други бяха долу, в долината. Двамата стояха малко встрани от него, в края на горичката, хванали юздите на конете си и загледани към леса долу. Е, Флин поне гледаше втренчено и също толкова напрегнато, колкото Ранд. Дашива поглаждаше от време на време, кривеше уста и промърморваше нещо, при което Флин го поглеждаше накриво. Силата изпълваше и двамата почти до предела, но колкото и странно да беше, Луз Терин този път си мълчеше. Той като че ли отново се беше скрил някъде дълбоко в гънките на съзнанието му в последните няколко дни.
От небето още струеше слънчева светлина, а разкъсаните облаци бяха сиви. Пет дни бяха минали, откакто Ранд бе вкарал малката си армия в Алтара, пет дни, откакто беше видял първия мъртъв сеанчанец. Доста беше видял оттогава. Мисълта се плъзна по повърхността на Празнотата. Усещаше жигосаната на дланта си чапла, притисната около Драконовия скиптър през ръкавицата. Стаено и безмълвно. Не се виждаше нито едно от онези летящи същества. Три от тях бяха загинали, свалени от небето с мълния, преди ездачите им да разберат, че трябва да стоят настрана. Башийр беше възхитен от съществата. Смълчано и кротко.
— Може би всичко вече свърши, милорд Дракон. — Гласът на Айлил беше хладно спокоен, но тя потупа кобилата си по шията, въпреки че животното нямаше нужда да го успокояват, и изгледа накриво Флин и Дашива — не желаеше да покаже пред тях и капка безпокойство.
Ранд усети, че си тананика и рязко спря. Това беше навик на Луз Терин, когато видеше някоя хубава жена, не негов. Не негов! Светлина, ако започнеше да се държи като него, при това когато онзи го нямаше…
Изведнъж от долината отекна глух тътен. Огън изригна сред дърветата, после отново и отново, и пак. Мълнии пронизаха леса недалече от мястото, където бяха разцъфнали високите пламъци, като пронизващи въздуха синкавобели назъбени пики. Порой от светкавици и огън, и после всичко затихна отново. Нито едно дърво този път не пламна.
Част от това сега беше сайдин. Част.
Отекнаха викове, смътни и далечни, от друга част на долината, както му се стори. Твърде далече, за да може дори усиленият му от сайдин слух да долови дрънченето на стомана. Въпреки всичко не цялото сражение се водеше от Аша’ман, от Вречените и Бойците.
Анайела изпусна дъх — беше го затаила, откакто почна размяната на Сила. Сражаващите се със стомана хора не я смущаваха. После и тя потупа шията на коня си, макар той само да беше трепнал с уши за миг. Ранд бе забелязал отдавна това у жените. Много често, когато една жена се развълнуваше, се опитваше да успокои други, които нямаха нужда да ги успокояват. Кон също вършеше работа. Къде все пак се беше дянал Луз Терин?
Раздразнен, той се наведе напред да огледа отново дървесния балдахин. Твърде много от дърветата бяха вечнозелени — смърч, пиния и кожолист — и въпреки доскорошната суша осигуряваха плътна пелена дори за усиленото му зрение. Почти небрежно той докосна тесния вързоп под коженото стреме. Можеше да го използва. И да удари слепешката. Можеше да слезе в гората. И да вижда най-много на десетина крачки. Там долу щеше да е почти толкова полезен, колкото всеки от Бойците.
На известно разстояние по хребета сред дърветата се отвори Праг, сребриста резка, която се ушири и разкри други дървета и дебел пласт зимнокафяви шубраци. Меденокож Боец с тънки мустачки на горната устна и малка перла на дясното ухо излезе пешком и остави Прага да изчезне. Пред себе си тикаше една сул-дам, с вързани отзад китки, хубаволика жена, ако я нямаше червената цицина отстрани на главата й. Цицината обаче вървеше с навъсеното й лице, както и с раздърпаната й, покрита с влажни кафяви листа рокля. Зъбеше се през рамо на Боеца, докато той я буташе по билото към Ранд, а после са озъби и на него.
Боецът се изпъна и отдаде изрядно чест.
— Боец Арлен Налаам, милорд Дракон — представи се той отсечено, забил поглед в седлото на Ранд. — Заповедта на милорд Дракона е да водим при него всички пленени жени.
Ранд кимна. Беше го заповядал само за да създаде видимост, че върши нещо, уж да инспектира дали пленничките са това, което всеки идиот щеше да разбере, че са.