Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Само докато събереш куфарите си. — Тя покри очите си с длан, за да не зяпа великолепната му физика. — Уволнен си. Ще приведа неустойката по сметката ти.
— Ти не мож…
— Мога.
Той спря на вратата, явно позирайки, и Ейвъри не се сдържа и все пак му хвърли прощален поглед. Той наистина беше великолепно животно.
— Ще ти липсвам — предупреди я той. — Ще си мислиш за всичко, което сме правили заедно, и ще съжаляваш.
Ейвъри въздъхна.
— Никога не съжалявам за нищо. Събирай си багажа.
— Но ти ме обичаш…
— Ако все още си тук, когато се събудя, ще те застрелям.
И така се приключи — по този начин ѝ се отвори повече свободно време за Фейт.
Тя имаше достатъчно интелектуална честност, за да си признае, че не би вложила толкова усилия нито за един от синовете си; но тя оправдаваше пред себе си тези усилия, като си казваше, че всичко това е временно, че радикалната смяна на обстановката е подействала на Фейт разтърсващо, че лекарите ще намерят лекарство или състоянието на детето ще се подобри от само себе си след някой друг ден.
Нямаше за какво да се тревожи.
… Когато техникът намести металната диадема върху главата на Фейт и момичето отново започна да се гърчи и да издава гърлени звуци, светлината в стаята странно се промени. Голите бели стени придобиха странен прасковен оттенък: леко топъл, леко златист, леко слънчев. Съвсем различен от обичайния студен блясък на флуоресцентните лампи.
Белият шум на прибоя от високоговорителите утихна очакващо. Ейвъри едва не се дръпна, но се застави бавно да се обърне към екрана; по някакъв начин отново беше станала десетгодишна, уплашена от внезапен шамар от баща си.
— Бизнесмен Шанкс. Колко се радвам да ви видя.
Гласът беше бездушен и механичен като от древен гласов синтезатор. От екрана я гледаше съсухрено лице, подобно на опънат върху череп пергамент; костите му изпъкваха, а устните, наподобяващи разрез в суров черен дроб, се отвориха, излагайки на показ кафяви зъби.
Ейвъри се извъртя цялата към екрана.
— Кой сте вие, по дяволите? — попита тя властно. — Откъде имате този код?
— Това зад вас сигурно е Фейт, а? Отлично!
Ейвъри бързо пристъпи към клавиатурата, за да натисне бутона за изключване.
Черепът ѝ се усмихваше от екрана.
Тя натисна клавиша отново и отново, после го удари с юмрук. Стоновете на Фейт ставаха все по-силни и настойчиви.
— Откъде имате този код! — изръмжа тя. Как изобщо някой би могъл да го знае? Терминалът функционираше само от ден — самата Ейвъри не знаеше кода си! И как този човек можеше да отмени командата за изключване? Тя стисна юмрук, сякаш искаше да удари самия екран.
— Оскърбен съм, че не ме познахте, Бизнесмен. Оскърбен и разочарован. Аз съм Артуро Колбърг.
Юмрукът и безсилно се разтвори, както и устата ѝ.
— Как…?
— Благодаря, че наглеждахте Фейт вместо нас. Но ѝ е време да тръгва.
— Да тръгва? Не можете…
— Напротив — отсече Колбърг и на екрана отново заваля електронен сняг.
Стоновете на Фейт преминаха в ридание. Техникът стоеше до нея, стискайки в ръка безполезната диадема. Ейвъри се беше вторачила в празния екран, стискайки зъби.
Чу се нерешително почукване на вратата и икономът ѝ каза:
— Бизнесмен?
— Махай се.
— Бизнесмен, дойде Социалната полиция. Казват, че са тук за младата господарка.
Ейвъри наведе глава.
Зад нея Фейт започна да пищи.
2.
Иронията на ситуацията не убягна на Ейвъри Шанкс: Социалната полиция се беше появила със съдебно нареждане, прехвърлящо Фейт под тяхна опека. Оставаше ѝ само да стои, безпомощно преглъщайки сълзите си, и да гледа как полицаите натоварват Фейт в бронирания микробус.
В дните, които последваха, тя се улови, че мисли за Майкълсън с неочаквана завист. Той поне бе беснял, бе се борил, бе заплашвал. От любов към това дете бе хванал ръкавицата на живота си и я беше захвърлил в краката на врага си.
А Ейвъри не бе направила нищо. Само стоеше на площадката за кацане и се опитваше да приеме загубата си като Бизнесмен.
И насън, и наяве я преследваше един и същи образ: Фейт, натъпкана с успокоителни и завързана за носилката. Отдавна би трябвало да е загубила съзнание, но продължаваше да се дърпа под ремъците, придържащи я към носилката — бавно, конвулсивно, стенейки приглушено и сърцераздирателно. По някакъв начин дори през наркозата, замъглила съзнанието ѝ, тя осъзнаваше, че я отвеждат от дома ѝ.
„Как не осъзнавате какво ѝ причинявате? — крещеше сърцето на Ейвъри отново и отново, без тя да е способна да наруши сковалото устните ѝ мълчание. — Как не осъзнавате, че тя се нуждае от мен?“