Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
Бернат й грабна тефтерчето от ръцете:
– Как каза, че се казва?
Тя си го взе обратно и погледна:
– Алин Елизабет Ивон дьо Гюнзбург.
– Гюнзбург?
– Да, какво? Това семейство е много... Наполовина руснаци, наполовина французи. Барони и тем подобни. Тия са истински богати.
– Господи, егати какво става.
– Шт, не псувай.
Бернат те целуна два, три или четири пъти, струва ми се, че винаги е бил малко влюбен в теб. Казвам ти го сега, когато вече не ми противоречиш, за да го знаеш, мисля, че всички мъже се влюбваха малко в теб. Аз се влюбих до уши.
– Но Адриа трябва да знае за това!
– Не. Нали ти казах, че е голяма лудост.
– Голяма лудост е, но той трябва да знае.
– Не.
– Защо не?
– Това е подарък от мен. Струва ми се, че е по-ценен, ако никога не разбере за това.
– Но ако не разбере, никога няма да може да ти благодари.
Изглежда, че точно тогава в един ъгъл на бара сервитьорът се усмихна скришом, като видя как мъжът каза малко по-високо разговорът приключи, госпожо Волтес-Епстейн. Аз искам така да бъде. Можеш ли да се закълнеш?
След няколко секунди напрегнато мълчание мъжът умоляващо коленичи пред госпожата. Тогава елегантната дама сведе очи и каза:
– Заклевам се, Бернат.
Сервитьорът се почеса по голото теме и заключи, че влюбените винаги стават за смях. Ако можеха да се видят с моите очи... Разбира се, жената е хубавица ненагледна, дума да няма. И аз съм готов да се правя на шут заради нея.
426 Широко известно есе на Бърлин, посветено на Лев Толстой. – Б. р.
427 Ало, скъпа лельо, добре ли сте? Да. Да. Дда. Ддда (фр.). – Б. пр.
428 Край (ит.). – Б. пр.
* * *
Оказа се, че наистина образцовият валдхорнист на Франц-Паул Декер, Ромен Гюнзбург, срамежлив, рус и нисичък, таен пианист, е от рода Гюнзбург и познава Алин Елизабет Ивон дьо Гюнзбург, ама разбира се. Ромен беше от клона на бедните роднини и ако искаш, още сега ще се обадя на tante Алин.
– Господи... Тante Алин.
– Да. Тя се омъжи за не знам кого си, за един важен философ или нещо такова. Но винаги са живели в Англия. Защо питаш?
И Бернат го целуна два пъти, макар да не беше влюбен в Ромен. Планът му вървеше по мед и масло.
Трябваше да чакат до пролетта, до великденските гастроли, а преди това Ромен води дълги разговори с тante Алин и я спечели на своя страна. Пристигнаха в Лондон, където свършваше минитурнето на оркестъра, и още сутринта взеха един влак, който ги закара в Оксфорд. Когато натиснаха благозвучната камбанка на вратата, в Хедингтън Хаус като че ли нямаше никой. Спогледаха се в очакване, но никой не идваше да отвори вратата. Беше точно уреченият час. Не. Да, ситни стъпки. И най-накрая вратата се отвори. Елегантна жена ги погледна учудено.
– Тante Алин – каза Ромен Гюнзбург.
– Ромен?
– Да.
– Колко си пораснал! – излъга тя. – Ама ти беше такъв... – Посочи на височината на кръста. Чак тогава съобрази и ги покани да влязат, като се забавляваше да играе ролята си на съзаклятница.
– Ще ви приеме, но не мога да гарантирам, че ще прочете книгата.
– Благодаря от сърце, госпожо – каза Бернат.
Въведе ги в малко антре. На стените висяха партитури на Бах в рамки. Бернат му посочи с брадичка една от репродукциите. Ромен се приближи. Тихо:
– Нали ти казах, че съм от бедните роднини. – Относно партитурата в рамка: – Сигурен съм, че е оригинал.
Една врата се отвори и тante Алин ги въведе в голяма стая с книги от пода до тавана, десет пъти повече, отколкото в дома на Адриа. И бюро, затрупано с издути от книжа папки. И някой и друг куп книги с многобройни хартиени лентички за отбелязване. А зад бюрото, седнал в едно кресло – Исая Бърлин, с книга в ръка, се чудеше кои са тези двамата, които влизат в неговото светилище.
– Как мина? – попита Сара, когато се върнаха.
Бърлин изглеждаше уморен. Говори малко и когато Бернат му даде екземпляра от Der ästhetische Wille429, го взе, повъртя го, за да го разгледа отвън, и после отвори на съдържанието. Цяла минута никой не гъкна. Тante Алин намигна на племенника си. След като разгледа книгата, Бърлин я затвори, но я задържа в ръцете си.
– А защо смятате, че трябва да прочета тази книга?
– Ами аз... Ако не искате...
– Не се свивайте, младежо! Защо искате да я прочета.
– Защото е много добра. Прекрасна е, господин Бърлин. Адриа Ардевол е задълбочен и интелигентен човек. Но живее доста далеч от центъра на света.
Исая Бърлин сложи книгата на масичката и каза всеки ден чета и всеки ден съзнавам, че още нищо не съм прочел. От време на време трябва и да препрочитам, макар че препрочитам само онова, което заслужава привилегията да бъде препрочетено.