Изповядвам

* * *

Оказа се, че наистина образцовият валдхорнист на Франц-Паул Декер, Ромен Гюнзбург, срамежлив, рус и нисичък, таен пианист, е от рода Гюнзбург и познава Алин Елизабет Ивон дьо Гюнзбург, ама разбира се. Ромен беше от клона на бедните роднини и ако искаш, още сега ще се обадя на tante Алин.

– Господи... Тante Алин.

– Да. Тя се омъжи за не знам кого си, за един важен философ или нещо такова. Но винаги са живели в Англия. Защо питаш?

И Бернат го целуна два пъти, макар да не беше влюбен в Ромен. Планът му вървеше по мед и масло.

Трябваше да чакат до пролетта, до великденските гастроли, а преди това Ромен води дълги разговори с тante Алин и я спечели на своя страна. Пристигнаха в Лондон, където свършваше минитурнето на оркестъра, и още сутринта взеха един влак, който ги закара в Оксфорд. Когато натиснаха благозвучната камбанка на вратата, в Хедингтън Хаус като че ли нямаше никой. Спогледаха се в очакване, но никой не идваше да отвори вратата. Беше точно уреченият час. Не. Да, ситни стъпки. И най-накрая вратата се отвори. Елегантна жена ги погледна учудено.

– Тante Алин – каза Ромен Гюнзбург.

– Ромен?

– Да.

– Колко си пораснал! – излъга тя. – Ама ти беше такъв... – Посочи на височината на кръста. Чак тогава съобрази и ги покани да влязат, като се забавляваше да играе ролята си на съзаклятница.

– Ще ви приеме, но не мога да гарантирам, че ще прочете книгата.

– Благодаря от сърце, госпожо – каза Бернат.

Въведе ги в малко антре. На стените висяха партитури на Бах в рамки. Бернат му посочи с брадичка една от репродукциите. Ромен се приближи. Тихо:

– Нали ти казах, че съм от бедните роднини. – Относно партитурата в рамка: – Сигурен съм, че е оригинал.

Една врата се отвори и тante Алин ги въведе в голяма стая с книги от пода до тавана, десет пъти повече, отколкото в дома на Адриа. И бюро, зат­рупано с издути от книжа папки. И някой и друг куп книги с многобройни хартиени лентички за отбелязване. А зад бюрото, седнал в едно кресло – Исая Бърлин, с книга в ръка, се чудеше кои са тези двамата, които влизат в неговото светилище.

– Как мина? – попита Сара, когато се върнаха.

Бърлин изглеждаше уморен. Говори малко и когато Бернат му даде екземпляра от Der ästhetische Wille429, го взе, повъртя го, за да го разгледа отвън, и после отвори на съдържанието. Цяла минута никой не гъкна. Тante Алин намигна на племенника си. След като разгледа книгата, Бърлин я затвори, но я задържа в ръцете си.

– А защо смятате, че трябва да прочета тази книга?

– Ами аз... Ако не искате...

– Не се свивайте, младежо! Защо искате да я прочета.

– Защото е много добра. Прекрасна е, господин Бърлин. Адриа Ардевол е задълбочен и интелигентен човек. Но живее доста далеч от центъра на света.

Исая Бърлин сложи книгата на масичката и каза всеки ден чета и всеки ден съзнавам, че още нищо не съм прочел. От време на време трябва и да препрочитам, макар че препрочитам само онова, което заслужава привилегията да бъде препрочетено.