Дверите на Скръбния дом

— Има някакво… очакване… във въздуха.

Фидлър изсумтя на тази сдържаност.

— Е… — въздъхна след малко Маппо. — Да се връщаме при другите.

Икариум беше намерил един неголям каменист участък, обграден от едри балвани. Крокъс седеше, опрял гръб на един от камъните, и гледаше как джагът подрежда в средата дажбите храна. Изражението на младия даруджистанец, когато се извърна към сапьора, сякаш принадлежеше на много по-възрастен човек.

— Не се връща — промълви Крокъс.

Фидлър не отвърна нищо, отпусна арбалета и го остави на земята.

Икариум се окашля и каза:

— Ела да хапнем, момче. Селенията се кръстосват и вече всичко е възможно… включително и невъзможното. Отчаянието пред онова, което все още не се е случило, не води до нищо. Междувременно тялото иска поддръжка, а и с нищо няма да ни е от полза, ако се окаже, че запасите ти от енергия са се изчерпали, когато дойде моментът да действаш.

— Вече е много късно — промърмори Крокъс, но все пак се надигна.

— Твърде много загадка се крие в тази диря, за да сме сигурни в каквото и да било — отвърна Икариум. — Два пъти минавахме през Лабиринти — какви им бяха аспектите, не мога да кажа. Сториха ми се древни и начупени, втъкани са в самата скала на Рараку. В един момент ми замириса на морето…

— И на мен — подхвърли Маппо и сви широките си рамене.

— Все повече и повече — каза Крокъс — пътят й поема посока, в която такива неща като прераждане стават по-вероятни. Прав съм за това, нали?

— Може би — отстъпи Икариум. — И все пак този изпълнен с тъга въздух намеква и за някаква несигурност, Крокъс. Не забравяй това.

— Апсалар не се стреми да ни избяга — каза Маппо. — Тя ни води. Какъв смисъл би трябвало да вложим в това? Със своите божествени дарове тя би могла лесно да прикрие дирята си — онази оставена от Сянка утайка, която според Икариум и мен самия е толкова явна и неприкрита, колкото имперски път.

— Но тук може да се крие и още нещо — промълви Фидлър. Всички се обърнаха към него. Той вдиша дълбоко и бавно издиша. — Момичето знае за намерението ни, Крокъс — това, което бяхме намислили с Калам и което — доколкото знам — все още е в ход. Може да й е хрумнало, че като приеме маската на Ша’ик, ще може… косвено… да подкрепи усилията ни. Съвсем по свой начин, а не на бога, който я беше обсебил.

Маппо се усмихна кисело.

— Доста неща си премълчал от мен и Икариум, войнико.

— Имперски въпрос — отвърна сапьорът, без да го поглежда в очите.

— Но такъв, който търси предимства в бунта на тази земя.

— Само за малко, Маппо.

— Превръщайки се в преродената Ша’ик, Апсалар няма просто да смени облеклото си, Фидлър. Каузата на богинята ще завладее ума на Апсалар, ще завладее душата й. Такива видения и навестявания ще я променят.

— Боя се, че може би не съзнава точно тази възможност.

— Тя не е глупачка — сопна се Крокъс.

— Не казвам, че е — отвърна Фидлър. — Все едно дали ти харесва, или не, Апсалар притежава отчасти наглостта на бог — свидетел бях на нейната пълна изява на Дженабакъз и мога да разбера, че покварата все още е останала у нея. Помисли само за сегашното й решение — да напусне храма на Искарал съвсем сама и да тръгне по дирята на баща си.