Аз, вещицата

— Родителите ти са се страхували от Паството.

— Това са глупости. — Пръстите ми изтръпнаха и аз отблъснах усещането към лактите си. Опитвах се да овладея гнева си. — Проклетото Паство не е всичко на този свят, Матю.

— Не, но това е. Не е нужно да си вещица, за да го разбереш.

Изведнъж без предупреждение пред мен се появи моята бяла маса. По повърхността й бяха пръснати минали и настоящи събития. Парчетата на пъзела започнаха да се подреждат сами: майка ми ме гони, докато аз пляскам с ръце и летя над линолеума в кухнята ни в Кембридж, баща ми крещи на Питър Нокс в кабинета си у дома, приказка за лека нощ за кръстницата фея и вълшебната панделка, родителите ми, надвесени над леглото, произнасят заклинания и правят магии, докато аз лежа кротко върху завивките. Парчетата се наместиха и картинката се появи.

— Приказките за лека нощ на майка ми — промълвих и се обърнах осенена към него. — Не е могла да ми признае страховете си направо, затова ги е превърнала в приказка за зли вещици, магически панделки и кръстница-фея. Всяка вечер ми я разказваше, за да може част от мен да я запомни.

— Помниш ли и нещо друго?

— Преди да ме омагьосат, Питър Нокс дойде при баща ми. — Потръпнах, когато чух отново звънеца и видях изражението на баща ми, когато отвори вратата. — Това същество беше в моя дом. Докосваше главата ми. — Припомних си усещането от допряната до тила ми ръка на Нокс. — Татко ме изпрати в стаята ми и двамата се скараха. Мама остана в кухнята. Беше странно, че не отиде да види какво става. След това баща ми излезе и дълго го нямаше. Мама умираше от притеснение. Обади се на Ем същата вечер. — Спомените идваха един след друг.

— Емили ми каза, че Ребека е направила магията така, че да се развали, когато пристигне „сенчестият мъж“. Майка ти е смятала, че аз ще мога да те защитя от Нокс и Паството. — Лицето му помръкна.

— Никой не може да ме защити освен самата аз. Сату беше права. Наистина съм жалка. — Отново сврях лице в коленете си. — Изобщо не съм като майка си.

Матю се изправи и ми протегна ръка.

— Ставай — заповяда ми рязко.

Сложих дланта си в неговата в очакване да ме прегърне и утеши. Но той пъхна ръцете ми в ръкавите на синята пухенка и отстъпи назад.

— Ти си вещица. Време е да се научиш да се грижиш за себе си.

— Не сега, Матю.

— Ще ми се да можем да те оставим да си избереш кога, но няма как — каза той строго. — Паството иска твоята сила, поне иска да я опознае. Търсят ръкописа на Ашмол, а за повече от век ти си единственото същество, което го е виждало.

— Искат също така теб и Рицарите на Лазар. — Отчаяно се мъчех да докажа, че не всичко се случваше заради мен и невежеството ми относно магиите.

— И преди можеха да унищожат братството. Паството е имало много възможности. — Матю очевидно ме преценяваше, претегляше силните и слабите ми страни. Това ме накара да се почувствам уязвима. — Но не се интересуват от него. Просто не искат да бъда с теб и да се сдобия с ръкописа.