Сбъдната любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #11
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570676
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сбъдната любов». Краткое содержание книги:
Изглежда шофьора им знаеше точно къде се намират, и какво разстояние е нужно на бенц-а да спре. С опита на холивудски каскадьор, икономът завъртя кормилото и наби спирачки, паркирайки колата между един понтиак, по който Трез автоматично си падна… и Хамър, който приличаше по-скоро на абстрактна скулптура, отколкото на возило, което става за каране.
- Може би прави грешки с тази, - сухо каза Трез.
Ключалките се отвориха и двамата с Ай Ем излязоха едновременно.
„Човече. Дяволски голяма къща”, помисли си Трез, килнал глава назад, с поглед високо, високо нагоре. До гигантската купчина камъни се почувства като кутре. Като двегодишно пале.
Издигаща се високо в студената нощ, с гаргойли, които наблюдаваха от стрехите, и с две зловещи, четириетажни крила, които се простираха от двете ѝ страни, сградата изглеждаше точно като идеалния дом за краля на вампирите: призрачна, зловеща, заплашителна. Като онези Хелоуински замъци, само че съвсем истинска. Хората вътре наистина хапеха, и то не само, когато ги помолеха.
- Яко, - каза Трез, почувствал се моментално като у дома.
- Господа, защо не заповядате вътре, - каза бодро иконома. – А аз ще се постарая да донеса багажа ви.
- Нее, - контрира го Трез и завъртя към багажника. – Имаме много лайна... ъ, боклуци. -
беше му някак трудно да псува пред пича с фрака. Ай Ем кимна.
- Ние ще се погрижим за багажа вместо теб.
Икономът гледаше ту единия, ту другия, и продължи да се усмихва, без да мръдне от мястото си.
- Моля ви, влезте за тържеството, господа. А ние ще се погрижим за „светските” неща.
- О, не, ние можем...
- Да, искам да кажа, че няма да отнеме...
Фриц изглеждаше объркан и леко паникьосан.
- Но, моля ви, господа, трябва да се присъедините към останалите. Аз ще се погрижа за това. Това е част от работата ми в къщата.
Инатът на иконома изглеждаше съвсем не на място, но ако продължаха да спорят с него, със сигурност щяха да го разстроят: очевидно човека щеше да повърне съсирек, ако двамата внесяха собствения си багаж през входната врата.
„Когато си в Рим…”, помисли си Трез.
- Окей, добре, благодаря.
- Да, благодарим ви много.
Гальовната, широка усмивка веднага се върна на лицето на мъжа.
- Много добре, господа! Именно, много добре.
Когато иконома им посочи вратата, сякаш истинското предназначение на тази огромна, катедрална порта бе загадка, Трез сви рамене и тръгна по настланата с плочи пътека.
- Мислиш ли, че ще ни позволи сами да си бършем задниците? – измърмори под носа си.
- Само ако не вижда кога ходим до тоалетната.
Трез се изсмя и погледна през рамо.
- Това ми прозвуча като шега, Ай Ем? А? Май се пошегува.
Като сръчка брат си с лакът и в отговор получи ръмжене, той се пресегна към бравата на тежката порта. Остана леко изненадан, че не е заключена, но пък с тази… каквото и да беше… наоколо, защо ли ти е да използваш ключалките на Шлаге? Не се изненада, когато вратата се отвори, без да изскърца. Мястото изглеждаше добре балансирано до последния сантиметър, всичко бе премерено и подредено.
Но при такъв иконом, който да ръководи домакинството, сигурно всяко боклуче под леглата беше повод за национална катастрофа.
Оставил зад гърба си студа навън, той пристъпи в малко антре с мозайка на пода и висок таван, и се озова пред камера за разпознаване. Знаеше за какво се използва – и затова набута лицето си право в полезрението на камерата. Моментално вътрешната врата, с размери, подходящи за банков трезор, се отвори широко.
- Здравей! – заговори една жена. – Ти си тук.
Трез почти не забеляза Елена, защото вниманието му привлече нещо зад нея.
- Здрасти… как си….
Не чу отговора ѝ. О… леле. О… какъв красив цвят.
Трез не осъзнаваше, че тръгва напред, но го направи, и се приближи към най-невероятното архитектурно чудо, което бе виждал някога. Огромните колони от малахит и мрамор се издигаха до тавана, по-висок от небето. Кристалните полилеи и златните свещници блещукаха. А кървавочервеното стълбище, голямо колкото стъпалата в градския парк, се издигаше от мозаечния под и изглежда изобразяваше… напълно разцъфтяло ябълково дърво.