Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Но с кого? Не бях чак толкова зашеметен, за да не осъзнавам, че има риск да попадна на виновника за сегашното си състояние. Щеше ли да бъде по-добре да рискувам по този начин или трябваше да се възползвам от шансовете си тук? Все пак Рандъм или Жерар…
Стори ми се, че чух кола. Слабо, някъде в далечината… Въпреки, че вятърът и ударите на сърцето заглушаваха възприятията ми. Извърнах глава. Напрегнах се.
Ето… Отново. Да. Беше двигател. Приготвих се да размахам калъфката.
Дори и в този момент съзнанието ми продължаваше да блуждае. И единствената мисъл, която пробяга през него беше, че може вече да не съм способен да се концентрирам достатъчно, за да боравя с Фигурите.
Шумът се усили. Вдигнах калъфката. Миг по-късно най-отдалечената точка по пътя от дясната ми страна бе озарена от светлина. Веднага след това видях колата върху възвишението. Докато се спускаше надолу по хълма, отново я изгубих от поглед. След което тя пак се изкачи и наближи, а в светлината на фаровете й се стрелкаха снежинки.
Започнах да махам, когато доближи наклона. Фаровете ме осветиха и бе изключено шофьорът да не ме е видял. Но въпреки това ме подминаха — мъж в лимузина последен модел и жена на седалката до него. Жената се извърна и ме погледна, но шофьорът дори и не намали.
Няколко минути по-късно се зададе друга кола, малко по-стара, караше я жена, не се виждаха други пътници. В интерес на истината тя намали, но само за секунда. Сигурно не й бе харесало как изглеждам. Натисна здраво газта и само след миг вече бе изчезнала.
Облегнах се назад и се отпуснах. Не вървеше един принц на Амбър да разчита на братското отношение на хората и да осъжда чуждия морал. Или поне не насериозно, а ме болеше прекалено много, за да се смея точно сега.
Бях безсилен, без възможност да се концентрирам и неспособен да се движа — властта ми над Сенките бе напълно безполезна. Иначе, реших аз, първо бих я използвал, за да се озова някъде на топло… Зачудих се, дали бих могъл да се върна обратно горе на хълма, до купа с тор. Не ми бе хрумнало да се опитам да използвам Рубина, за да променя времето. Но, по всяка вероятност, за това също бях прекалено слаб. Може би подобно усилие направо щеше да ме убило. Въпреки че…
Разтърсих глава. Бях започнал да се унасям, почти бях заспал. Трябваше да остана буден. Това друга кола ли беше? Може би. Опитах се да вдигна калъфката, но я изпуснах. Когато се наведох напред, за да я взема, наложи се да остана известно време, подпрял глава върху коленете си. Дирдри… Бих могъл да извикам моята скъпа сестра. Ако някой бе готов да ми помогне, то това беше Дирдри. Ще извадя нейната Фигура и ще я повикам. Само след миг. Ех, да не ми беше сестра… Трябваше да се отпусна. Може и да съм негодник, но не съм глупак. Може би понякога, когато се отпусна, дори съжалявам. За някои неща. Само ако бе малко по-топло… Но не беше чак толкова зле, превит така… Това кола ли беше? Исках да вдигна глава, но открих, че не мога да го направя. Реших, че това не е от кой знае какво значение, така и така щяха да ме видят.
Почувствах как светлина озари клепачите ми и чух двигателя. Нито се приближаваше, нито се отдалечаваше. Просто равномерно буботеше. След което чух вик. После щрак — пауза — тряс от отварянето и затварянето на врата. Усещах, че бих могъл да отворя очите си, но просто не исках да го направя. Страхувах се, че ще видя единствено тъмния и празен път, че шумът ще се сведе до ударите на сърцето ми и воя на вятъра. Беше по-добре да се задоволя с това, което имах, отколкото да рискувам.
— Хей! Какво се е случило? Ранен ли сте?
Шум от стъпки… Истина бе.
Отворих очи. Положих усилие да се изправя отново.
— Кори! Господи! Та това наистина си ти!
Насилих се да се усмихна, но не посмях да кимна, от страх да не се строполя.
— Аз съм, Бил. Как я караш?
— Какво се е случило?
— Ранен съм. По всяка вероятност, зле. Имам нужда от лекар.
— Ако те придържам ще можеш ли да вървиш? Или трябва да те пренеса?
— Да опитаме с вървенето.