Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Спомних си за падането на ключа, когато го изпуснах пред стаята си. Спомних си за неочакваната бързина, с която се изкачихме по стълбите заедно с Рандъм. Спомних си и за думите на Файона, и за Рубина на справедливостта, който все още висеше на врата ми и сега туптеше в такт с пулсирането на раната ми. Вероятно той бе спасил живота ми, поне засега. Да, сигурно точно така бе станало, в случай че теориите на Файона бяха верни. Той по всяка вероятност ми бе дал няколко мига повече, отколкото иначе биха ми се полагали, когато нападателят е нанесъл удара си, позволявайки ми да се извърна и да извъртя ръка. Може би дори по някакъв начин, той бе и причината за внезапното ми прехвърляне тук. Но друг път щях да мисля върху тези неща, ако разбира се успеех да продължа пълноценните си взаимоотношения с бъдещето. Сега трябваше да се освободя от Рубина — в случай че страховете на Файона по отношение на него също се окажеха верни — и да се пораздвижа.
Напъхах навътре втората калъфка и опитах да се изправя, като се придържах за таблата на леглото. Не се получи! Световъртеж и прекалено силна болка. Приведох се към пода, защото се страхувах да не изгубя съзнание, докато слизам надолу. Успях. Починах си. След това започнах да се придвижвам. Пълзях съвсем бавно.
Предната врата, доколкото си спомнях, сега беше закована с пирони. Добре. Тогава ще изляза през задната.
Успях да се добера до вратата на спалнята, спрях и се облегнах на рамката. Докато си почивах, свалих Рубина на справедливостта от врата си и увих верижката му около китката си. Налагаше се да го скрия някъде, но за сейфа в кабинета ми трябваше да се отклоня прекалено много. Освен това бях сигурен, че оставям след себе си кървава диря. Всеки, който я откриеше и проследеше, можеше да прояви достатъчно любопитство, за да провери и щеше да намери мъничката вещ. А освен това нямаше да ми стигнат нито времето, нито силите…
Излязох от спалнята, завих и пролазих през къщата. Трябваше да се изправя и да напрегна всичките си сили, за да отворя задната врата. Допуснах грешка, като не си починах преди това.
Когато отново дойдох в съзнание, лежах върху прага. Нощта беше сурова и облаци изпълваха по-голямата част от небето. Силен вятър олюляваше клоните, надвиснали над задния двор. Почувствах няколко капчици върху опаката страна на проснатата ми през прага ръка.
Понадигнах се и пропълзях навън. Имаше около пет сантиметра сняг. Леденостуденият въздух ми помогна да се свестя. Почти обзет от паника, проумях колко замъглено е било съзнанието ми през по-голяма част на придвижването ми от спалнята до тук. Можех да изпадна в несвяст по всяко време.
Насочих се незабавно към най-отдалечения край на къщата. Отклоних се само, за да се добера до купчината с тор, поразрових я, пуснах Рубина и отново поставих отгоре туфата изсъхнала трева, която бях отскубнал. Позагладих снега и продължих.
Когато най-накрая успях да завия зад ъгъла, озовах се на завет и се отправих надолу по лекия наклон. Стигнах до фасадата на къщата и отново си починах. Една кола току-що бе отминала и аз се взрях в стоповете, които постепенно се смаляваха. Единственото видимо наоколо превозно средство.
Когато пак се раздвижих, ледените кристалчета пронизаха лицето ми. Коленете ми бяха мокри, премръзнали и парещи. Предният двор първоначално преминаваше в леко нанадолнище, след което се спускаше рязко към шосето. Вдясно, на около стотина метра имаше рязък наклон, при който шофьорите обикновено удряха спирачки. По всяка вероятност това щеше да ми осигури няколко мига повече в светлината на фаровете на всеки, който идваше от тази посока — едно от онези малки успокоения, които съзнанието винаги си намира, когато нещата станат прекалено сериозни, нещо като аспирин за успокояване на нервите. След като на три пъти спирах да си почивам, най-накрая успях да се смъкна до шосето, а оттам и до големия камък, върху който бе сложен номера на моята къща. Седнах на него и се облегнах на ледената мантинела. Издърпах втората калъфка и я провесих върху коленете си.
Зачаках. Разбирах, че съзнанието ми е замъглено. Смятам, че изпадах в несвяст на няколко пъти. Когато се улавях, че съм в съзнание, опитвах се да въведа някакъв ред в мислите си, да преценя онова, което се бе случило в светлината на всичко останало, което току-що ме бе сполетяло, да потърся и други мерки за безопасност. Но някак си последното усилие се оказа прекалено голямо. Просто беше изключително трудно да се мисли, извън рамките на непосредствената реакция към конкретните обстоятелства. В миг на сковано просветление, обаче, ми хрумна, че все още притежавам Фигурите си. Бих могъл да се свържа с някого в Амбър и да го накарам да ме пренесе обратно.