Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
VIII
В живота на всеки човек настъпва момент, когато трябва да се пролее малко кръв. За нещастие, отново бе мой ред и изглежда кръвта съвсем не беше малко. Лежах върху дясната си страна, превит надве и притисках с ръце корема си. Бях подгизнал и от време на време по нещо се процеждаше от гънките му — отпред, ниско долу вляво, точно под пояса. Чувствах се просто като разрязан плик за писмо. Това бяха първите ми усещания, когато отново дойдох в съзнание. А първата ми мисъл бе: „Какво чака той?“ Явно се бе отказал от нанасянето на решителния удар. Но защо?
Отворих очи — бяха се възползвали, от колкото там време бе изтекло, за да се приспособят към тъмнината. Извърнах глава. Не видях никой друг освен мен в стаята. Но нещо странно се бе случило и аз все още не можех да го осъзная. Затворих очи и пак отпуснах глава върху дюшека.
Нещо не беше в ред, въпреки че всъщност и беше…
Дюшекът… Да, лежах върху моето легло. Едва ли бих могъл да се озова тук без чужда помощ. Но би било напълно абсурдно първо да ме наръга, а след това да ме отнесе до леглото.
Моето легло… Това си беше моето легло, въпреки че и не беше.
Затворих здраво очи. Стиснах зъби. Нищо не разбирах. Съзнавах, че е невъзможно да разсъждавам нормално сега, когато всеки момент можех да изгубя съзнание, поради кръвта, която се събираше в стомаха ми и после се процеждаше навън. Опитах да събера мислите си. Никак не беше лесно.
Моето легло. Преди изцяло да осъзнаеш каквото и да е друго, ти първо съзнаваш дали си се събудил в собственото си легло. А аз се бях събудил, но…
Подтиснах с усилие обзелото ме внезапно желание да кихна, защото почувствах, че това направо би ме разкъсало на парчета. Присвих ноздри и си поех дълбоко въздух, след което издишах на пресекулки през устата. Навсякъде около мен витаеше вкусът, мирисът и усещането за прах.
Атаката срещу носа ми отмина и пак отворих очи. Вече знаех къде съм. Не разбирах защо и как съм се озовал тук, но се бях върнал отново на едно място, което никога не бях очаквал, че ще видя отново.
Отпуснах надолу дясната си ръка, използвах я, за да се изправя.
Това беше моята спалня, в моята къща. Старата ми къща. Местенцето, било мое много отдавна, когато още бях Карл Кори. Бях върнат сред Сенките, в онзи свят, където прекарах годините на моето изгнаничество. Стаята бе потънала в прах. Леглото — неоправено от последния път, когато бях спал в него — повече от половин десетилетие. Знаех много добре в какво състояние се намира къщата, тъй като бях надзъртал тук само преди няколко седмици.
Напрегнах всичките си сили, успях да плъзна краката си над ръба на леглото и да ги поставя на земята. Свих се отново на две и седнах. Положението не беше никак розово.
Докато временно се чувствах в безопасност от по-нататъшни нападения, все пак съзнавах, че точно в този момент имам нужда от нещо повече от безопасност. Трябваше ми помощ, не бях в състояние да си помогна сам. Не бях сигурен колко дълго бих могъл да остана в съзнание. Следователно, трябваше да сляза долу и да се измъкна навън. Телефонът нямаше да има сигнал, а най-близката къща беше на доста голямо разстояние. Трябваше поне да успея да се смъкна долу до пътя. Спомних си със сарказъм, че една от причините да се установя тук, бе фактът, че шосето не е оживено. Обичам уединението, е, поне в определени моменти.
С дясната ръка придърпах към себе си най-близката възглавница и я измъкнах от калъфката й. Обърнах калъфката наопаки, опитах да я сгъна, отказах се, смачках я на топка, пъхнах я под ризата си и я притиснах към раната. Останах да си седя така, като просто притисках калъфката към мястото. Всичко това ми бе коствало върховно усилие и открих, че е твърде болезнено да си поемам прекалено дълбоко въздух.
След известно време придърпах и втората възглавница към себе си, сложих я върху коленете си и я оставих да се изхлузи от калъфката. Тази калъфка ми трябваше, за да махам на преминаващите шофьори, тъй като дрехите ми, както обикновено, бяха тъмни. Ала още преди да успея да я издърпам през колана си, ме порази поведението на самата възглавница. Тя все още не беше паднала на пода. Бях я освободил от калъфката й, нищо не я придържаше и тя наистина падаше. Но падаше доста бавно, спускаше се надолу с призрачна плавност.