Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Той кимна.
— Характерът на вашата злополука, както знаете, изисква полицейско донесение.
— Така и предполагах.
— Просто реших, че може да искате да пообмислите нещата.
— Благодаря — отвърнах аз. — Значи вие сте били дежурен онази нощ и вие сте ме закърпили? Интересно. Какво още си спомняте от тогава?
— Какво имате предвид?
— Обстоятелствата, при които съм бил докаран. Паметта ми се губи от момента преди катастрофата до известно време след това, когато бях преместен на някакво друго място — „Гринуд“. Спомняте ли си как съм пристигнал тук?
Той се намръщи, точно когато вече бях решил, че има една-единствена физиономия за всички възможни ситуации.
— Изпратихме линейка.
— В отговор на какво? Кой е докладвал за злополуката? Как?
— Разбирам какво имате предвид. Областният патрул се обади за линейка. Доколкото си спомням, някой видял инцидента и позвънил в участъка. Тогава те се свързали по радиостанцията с кола, която се намирала в района. Тя отишла до езерото, потвърдила обаждането, оказали ви първа помощ и повикали линейка. Това е всичко.
— Някъде да е отбелязано кой е съобщил пръв за инцидента?
Лекарят сви рамене.
— Не спада към нещата, които отбелязваме. Вашата застрахователна компания не е ли разследвала случая? Не е ли бил предявен иск? Те по всяка вероятност биха могли…
— Трябваше да напусна страната, веднага щом се възстанових — прекъснах го аз. — Не съм разнищвал нещата. Но предполагам, че е редно да има полицейски доклад.
— Естествено. Само че нямам представа колко дълго ги съхраняват — после се разкикоти и продължи: — Освен, разбира се, ако същият търговски представител не е ходил и при тях… Все пак, не е ли доста късно да се говори за това, а? Струва ми се, че има някаква давност за подобни неща. Приятелят ви Рот ще ви каже със сигурност…
— Нямах предвид предявяването на иск — отвърнах аз. — Просто исках да зная какво всъщност е станало. Връщах се към случилото се от време на време в продължение на доста години. Разбирате ли, паметта ми е засегната от частична амнезия по отношение на миналото.
— Говорили ли сте за това с психиатър? — попита ме той. Нещо в начина, по който го каза, не ми хареса. Тогава ме осени един от онези мънички проблясъци на прозрение. Възможно ли е Флора да бе успяла да ме освидетелства като луд, преди преместването ми в „Гринуд“? Дали това го имаше в картона ми тук? И дали все още ме водеха като избягал оттам? Бе изминало доста време и не знаех нищо за правната страна на въпроса. Ако все пак случаят наистина беше такъв, те не биха могли да знаят, дали след това под нечия друга компетенция не съм бил освидетелстван отново като нормален. Благоразумието, предполагам, бе онова, което ме накара да се наведа напред и да хвърля един поглед към китката на лекаря. Изглежда подсъзнателно си бях спомнил, че той бе гледал към часовник с календар, когато ми измерваше пулса. Да, точно така беше. Присвих очи. Добре. Дата и месец: 28 ноември. Набързо пресметнах с моята две и половина към едно система за превръщане и получих годината. Наистина годините бяха седем, точно както той бе отбелязал.
— Не, не съм — отвърнах, — просто заключих, че причината е по-скоро органична, отколкото функционална и отписах липсващото ми време просто като безвъзвратно загубено.
— Разбирам, използвате доста свободно подобни изрази. Понякога това правят и хора, които са били подложени на лечение.
— Знам, чел съм доста по тези въпроси.
Въздъхна. Стана.
— Вижте — каза, — ще повикам г-н Рот и ще му кажа, че сте се събудили. Така май е най-добре.
— Какво искате да кажете с това?
— Искам да кажа, че тъй като приятелят ви е адвокат, може би има неща, които ще пожелаете да обсъдите с него, преди да разговаряте с полицията.
Той разтвори картона, в който някъде си бе записал възрастта ми, вдигна химикалката, навъси вежди и попита:
— Все пак, коя дата сме днес?
Исках си Фигурите. Реших, че принадлежностите ми би трябвало да са в чекмеджето на нощното шкафче, отстрани на леглото. Но за да го достигна, трябваше прекалено много да се извия, а не ми се щеше излишно да напрягам шевовете на раната си. Всъщност, не беше чак толкова спешно. Осем часа сън в Амбър се равняват на двайсет тука, така че у дома всички все още би трябвало да са порядъчно заспали. Исках да се свържа с Рандъм, за да ми измисли някакво прикритие за това, че не съм бил там сутринта. По-късно.