Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Бенедикт смята, че е въпрос на ези или тура. Ти или той. При положение, че ти не стоиш зад всичко, разбира се. Той мисли, че и приятелят ти Ганелон трябва да внимава.
— Ганелон… да, вярно. Трябваше аз да се сетя. Може да е прав и за равните ни шансове. При това не е изключено везните да натежат към него, защото е известно, че аз съм нащрек след провала на фалшификацията им.
— По-скоро сега на всички ни е ясно, че самият Бенедикт е нащрек. Той съвсем ясно даде да се разбере какво е неговото мнение. Струва ми се, че би посрещнал с радост подобен опит.
Засмях се.
— Така шансовете ни отново стават равни. Изглежда наистина въпросът е ези или тура.
— И Бенедикт заяви същото. Естествено, той знаеше, че ще ти кажа.
— Естествено, аз бих искал да започне сам да говори с мен. Е… — въздъхнах, — не мога да направя кой знае какво сега. Да върви всичко по дяволите! Отивам да се пъхна в леглото.
Рандъм кимна.
— Първо погледни отдолу.
Излязохме от стаята и се запътихме към стълбището.
— Коруин, жалко, че заедно с оръжията не се сети да донесеш от онази Сянка и малко кафе — обади се той. — Сега щеше да ми дойде добре.
— Не ти ли действа разсънващо?
— Не. Обичам да изпивам по една, две чаши вечерно време.
— На мен пък ми липсва сутрин. Ще трябва да внесем, като се оправи цялата тази каша.
— Много утешително, няма що. Но идеята си я бива. Какво й стана на Фай, между другото?
— Убедена е, че виновникът е Джулиан.
— Може и да е права.
— Ами Кейн?
— Да предположим, че това не е дело на един-единствен човек — тръгна нагоре по стълбата Рандъм. — Да кажем, че са двама, например Джулиан и Кейн. Накрая те се скарват, Кейн се оказва по-слабия, Джулиан се отървава от него и използва смъртта му, за да разклати твоето положение. От бивши приятели излизат най-големи врагове.
— Няма смисъл — казах аз. — Вече ми се завива свят, като почна да мисля над възможностите. Ще трябва или да изчакаме да се случи още нещо, или сами да го накараме да се случи. Вероятно — второто. Ала не тази вечер…
— Ей, почакай!
— Извинявай — спрях на площадката. — Не знам какво ме прихваща. Сигурно е от финалния спринт.
— Нервна енергия — отбеляза Рандъм и отново се изравни с мен. Продължихме заедно нагоре и аз се постарах да поддържам неговото темпо, като подтиснах желанието си да бързам.
— Е, приятни сънища — пожела ми накрая той.
— Лека нощ, Рандъм.
Той заизкачва следващото рамо на стълбата, а аз тръгнах по коридора към своя апартамент. Чувствах се вече съвсем изнервен и вероятно затова изпуснах ключа.
Посегнах и го хванах във въздуха, още преди да е паднал и наполовина. В същия момент бях изненадан от впечатлението, че движението му е някак по-бавно, отколкото би трябвало да бъде. Пъхнах го в ключалката и го завъртях.
Стаята беше тъмна, но реших да не паля свещ или газена лампа. Отдавна бях свикнал с мрака. Заключих и пуснах резето. Очите ми донякъде се бяха приспособили към тъмнината от слабото осветление в коридора. Обърнах се. През завесите също проникваше слабото сияние на звездите. Прекосих помещението, като в същото време разкопчавах колана си.
Той ме причакваше в спалнята, вляво от вратата. Позицията му беше идеална и той не се издаде с нищо. Налетях право на него. Стойката му бе съвършена, кинжалът му беше готов, на негова страна бе предимството на пълната изненада. По всички правила трябваше да умра — не в леглото си, а там, в краката му.
Зърнах с крайчеца на окото си движението, осъзнах присъствието му и неговото значение, още докато прекрачвах прага.
Разбрах, че е прекалено късно, за да избягна удара, в мига, в който вдигах ръка да се предпазя. Но нещо странно ме порази, преди самото острие: нападателят ми изглежда се движеше твърде бавно. Той би трябвало да действа мълниеносно, с цялото напрежение, натрупано по време на чакането му. Аз не би трябвало и да разбера какво става, преди да ме е пронизал. Не би трябвало да имам толкова време, че да се извърна и да вдигна ръката си чак дотам. Очите ми се премрежиха от червена мъгла и усетих как дланта ми блъсва замахналата ръка в момента, в който стоманата се забива в корема ми. Сред червенината сякаш мярнах слабите очертания на онази космична версия на Лабиринта, която бях следвал по-рано същия ден. Докато се превивах и падах, неспособен да мисля и все пак още миг в съзнание, този образ ставаше все по-ясен и близък. Исках да избягам, но конят ми се препъна. И ме хвърли.