Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Не желаех да изглеждам подозрителен в момент като този. А исках и незабавно да разбера всичко, което евентуално Бранд бе казал. Исках да съм в състояние да реагирам. Набързо зажонглирах с мислите си. Ако можех да прекарам най-тежкия етап от възстановяването си тук, в Сенките, това би означавало по-малко изгубено време, когато се върна обратно в Амбър. Трябваше да разпределя времето си много внимателно и да избягна усложнения откъм тази страна. Надявах се, че Бил ще дойде скоро. Изгарях от нетърпение да разбера какво е положението тук.
Бил беше местен човек; завършил училище в Бъфало, върнал се обратно, оженил се, присъединил се към семейната фирма и това бе всичко. Той ме познаваше като пенсиониран офицер от армията, който понякога тръгва на загадъчни делови пътувания. И двамата бяхме членове на местния клуб и именно там се бяхме срещнали. Познавал го бях в продължение на повече от година, но не бяхме разменили и десетина думи. След което една вечер се случи така, че бях седнал до него на бара и някак си стана ясно, че и двамата сме ужасно запалени по военната история и, по-точно, по Наполеоновите войни. Следващото, което разбрахме, беше, че затварят заведението. Оттогава станахме близки приятели и останахме такива чак до момента, в който възникнаха моите проблеми. След това, от време на време се бях питал какво ли става с него. Всъщност, единственото, което ме бе възпряло да се видя с Бил при последното ми идване, беше фактът, че той без съмнение щеше да започне да ми задава всевъзможни въпроси от рода на какво е станало с мен, а главата ми бе претъпкана с прекалено много неща, за да успея да се справя елегантно с тях и в същото време да се позабавлявам. Веднъж, два пъти дори ми бе хрумвало — след като всичко най-накрая се уредеше в Амбър — ако мога, да се върна и да го видя. Въпреки, че не се бе получило точно така, съжалявах, че вече нямам възможност да се срещам с него в салона на клуба.
Той пристигна след по-малко от час, нисък, възпълен, червендалест, побелял малко повече по слепоочията, усмихващ се и кимащ с глава. Вече бях успял да се изправя, облегнат в леглото, бях опитал да си поема на няколко пъти дълбоко въздух и бях решил, че опитите ми са преждевременни. Той сграбчи ръката ми и седна на стола отстрани. Беше донесъл и куфарчето си.
— Изкара ми ангелите снощи, Карл. Помислих си, че виждам призрак.
Кимнах.
— Малко ако беше закъснял и наистина можеше да е призрак — отвърнах аз. — Благодаря ти. Как я караш?
Бил въздъхна.
— Работа. Нали знаеш. Същите стари истории, само че сега са много повече.
— А Алис?
— Добре е. Имаме още два внука, на Бил Младши, близнаци. Почакай за секунда. — Той измъкна портфейла си и намери една снимка. — Ето.
Разгледах я внимателно, забелязах, че приличат на рода.
— Просто да не повярва човек — казах аз.
— Не изглеждаш никак зле, като се има предвид колко години минаха.
Разсмях се и се потупах по корема.
— Искам да кажа, като изключим това — отвърна ми той. — Къде беше?
— Господи! Къде ли не бях! На толкова много места ходих, че накрая престанах да ги броя.
Лицето му остана безизразно, но Бил улови погледа ми и се втренчи в мен.
— Карл, в какво си се забъркал?
Усмихнах се.
— Ако имаш предвид, дали съм загазил пред закона, отговорът е не. Проблемите ми фактически са свързани с друга страна и ще трябва да се върна обратно там в най-скоро време.
Лицето му отново се отпусна, очите му леко пробляснаха зад бифокалните очила.
— Нещо като военен съветник ли си на онова място?
Кимнах.
— Можеш ли да ми кажеш къде е то?
Поклатих глава.
— Съжалявам.
— Е, тогава донякъде започвам да разбирам — заяви той. — Доктор Бейли ме уведоми какво си му казал, че се е случило снощи. Между нас да си остане, това има ли нещо общо с каквото там се занимаваш?
Кимнах отново.
— Е, така нещата се поизясняват. Не кой знае колко, но достатъчно. Няма да те питам към кое разузнаване си, нито дали изобщо съществува такова. Винаги съм те смятал за джентълмен, при това разумен. Точно поради тази причина изчезването ти събуди любопитството ми и аз проучих някои неща. Усещах, че си бъркам носа там, където не ми е работата и това ме караше да се чувствам неловко. Но твоя граждански статус беше доста озадачаващ и аз държах да разбера какво точно се е случило. Главно, защото бях ужасно загрижен за теб. Надявам се, това да не те ядоса.