Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Первин и майка му се присвиха при вида на мърдраала, естествено, но момчето бързо се съвзе и пристъпи към Фейн.
— Господарю Мордет, господарю Мордет — викна момченцето и заподскача. — Нося ви вестта, която искахте.
Мордет. Той ли бе използвал това име? Понякога забравяше кое име е използвал и кое му е истинското име. Пъхна камата под палтото си и се усмихна топло.
— И каква е вестта този път, момко?
— Някой се е опитал да убие Преродения Дракон тази заран. Мъж. Вече е мъртъв. Минал е през айилците и всички останали, чак до покоите на лорд Дракона.
Усмивката на Фейн премина в тихо ръмжене. Някой се опитал да убие ал-Тор? Ал-Тор беше негов! Ал-Тор трябваше да умре от неговата ръка, не от нечия друга! Почакай. Убиецът се е промъкнал през айилците чак до покоите на ал-Тор?
— Сив! — Не разпозна хрипливия си глас. Сиви означаваше Отстъпници. Нямаше ли най-сетне да се отърве от досадната им намеса?
Гневът му трябваше да се отлее някъде, преди да е избухнал. Почти небрежно той погали личицето на момчето. Очите на детето се изцъклиха; толкова силно се разтрепера горкото, че зъбите му затракаха.
Фейн всъщност не разбираше нещата, които можеше да прави. Нещо мъничко от Тъмния навярно, нещичко в добавка от Аридол. Оттам му беше дошло, откакто бе престанал да бъде просто Падан Фейн, и тази дарба бавно бе започнала да се проявява. Знаеше само, че сега може да прави някои нещица, стига само да докосне онова, с което иска да го направи.
Нан се хвърли на колене пред него и изпъшка:
— Милост, господарю Мордет! Моля ви, имайте милост. Той е още дете. Дете!
За миг той я изгледа с любопитство. Всъщност беше доста хубавичка. Опря стъпало в гърдите й и я избута назад, за да може да се изправи. Мърдраалът го погледна плахо и извърна безокия си поглед, щом усети, че го е видял. Тази твар помнеше неговите… хитринки много добре.
Фейн стана — крайно време беше да се раздвижи. Поражението на ал-Тор трябваше да е негово дело — негово! — не на Отстъпниците. Как можеше отново да го нарани, но да го нарани този път до сърцето? Онези мрънкащи момиченца в „Хрътката на Кулаин“… но щом ал-Тор не дойде, когато Две реки бяха подложени на мъки, какво толкова щеше да го интересува, дори Фейн да запалеше хана с пиленцата вътре? И с какво разполагаше, че да го направи? Само неколцина му бяха останали от нявгашните Чеда на Светлината. Онова наскоро си беше само изпитание — ако някой наистина успееше да убие ал-Тор, щеше да го накара да съжали, че не са го одрали жив! — но въпреки това му беше струвало бройки. Оставаше му мърдраалът, няколко тролоци, шепа Мраколюбци, сбрани в Кемлин и по пътя от Тар Валон. Притеглянето на ал-Тор го влечеше. Най-интересните бяха Мраколюбците. Човек по нищо не можеше да отличи един Мраколюбец, но напоследък той откриваше, че може да ги разпознава от пръв поглед — дори онези, които само са си помислили, че биха могли да се закълне в Сянката — сякаш имаха дамга на челата си.
Трябваше да се съсредоточи. Очите му се спряха на жената, която стенеше и галеше хлипащия си син, и му говореше тихичко, сякаш това щеше да му помогне. Хубава жена. От колко отдавна не беше имал хубава жена?
Усмихнат, той я хвана под мишницата. Наложи се да я откъсне от глупавото хлапе.
— Ела с мен. — Гласът му сега беше по-друг, по-могъщ, люгардския акцент го нямаше, но той не го забеляза; никога не го забелязваше. — Сигурен съм, че ти поне умееш да проявиш искрена почит. Ако ме задоволиш, няма да пострадаш.
Защо се дърпаше? Той знаеше, че е неотразимо чаровен. Май се налагаше да я нарани. За всичко беше виновен ал-Тор.
Глава 29
Огън и Дух
Стражниците, отпуснали се пред входа на Малката кула, на пръв поглед изобщо не приличаха на стража, но си бяха стража. Напомняха й за айилците, които бе видяла в Тийрския камък; сигурно приличаха на вълци дори когато спяха. Един плешив мъж с квадратно лице, не по-висок от нея, но почти толкова широк, колкото висок, изтича навън и хукна по улицата; дръжката на меча стърчеше над едното му рамо. Дори и той — Джори, обвързаният за Морврин — успяваше да го докара.
Мина и Юно и се изви на седлото да я погледне със здравото си око и лицето й помръкна. Биргит все пак се беше разприказвала. Всеки път, когато я видеше, той явно очакваше да го помоли за конете.