Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Не е това — отвърна вдървено Нандера.
Той я разбра. Двете не вярваха, че е трябвало да забележат Сивия, но въпреки това се бяха засрамили, че не са го видели. Засрамени и изплашени от срама, че ще се разчуе за техния „провал“.
— Не искам никой да научи, че Таим е бил тук, нито какво е казал. Хората бездруго са достатъчно притеснени от съществуването на школата, така че не е нужно да се плашат и от това, че Таим или някой от школниците може да се появи изневиделица. Мисля, че ще е най-добре просто да премълчите всичко, което се случи тази сутрин. Трупът няма как да се скрие, но искам да ми обещаете, че няма да казвате нищо, освен че някакъв мъж се е опитал да ме убие. Точно това смятам да казвам и аз, и не би ми харесало никак да ме изкарате лъжец.
На лицата им грейна благодарност.
— Имам тох — промърмориха двете почти едновременно.
Не точно това беше целял, но поне им прочисти малко умовете. Изведнъж му хрумна как да се оправи със Сюлин. Нямаше да й хареса, но тя все пак щеше да се отзове на своя тох, и това поне я облекчи.
— А сега се заемете с пазенето, иначе току-виж съм си помислил, че вие искате да ми гледате веждите. — Точно това беше казала Нандера. Авиенда значи беше възхитена от веждите му? — Хайде. И намерете някой, който да извлече този нещастник. — Те излязоха, а той хвана Авиенда под мишницата. — Каза, че трябва да поговорим. Ела в спалнята, докато изчистят тази стая.
Авиенда обаче се дръпна.
— Не! Не там! — Пое си дълбоко дъх и смири тона си, но продължи да го гледа недоверчиво и дори ядосано. — Защо да не поговорим тук? — Всъщност какво толкова? Само някакъв си мъртвец на пода, но нея това не я притесняваше. — Джи-е-тох е сърцевината на айилството. Ние самите сме джи-е-тох. Тази заран ти ме засрами до мозъка на костите. — И започна да го поучава надълго и на широко колко бил невеж и колко важно било да го прикрива, докато й останело време да го поочовечи малко. На последното се разпростря малко повече.
Беше сигурен, че не това бе имала предвид, когато му каза, че трябва да поговорят, но насладата, че вижда очите й, беше твърде голяма, за да се чуди. Насладата. Късче по късче той поглъщаше насладата, която му даваха очите й, докато в душата му не остана само тъпа болка.
Мислеше си, че го е скрил, но лицето му сигурно го бе издало, защото Авиенда млъкна, взряна мълчаливо в него. После отмести очи.
— Сега поне разбираш — промърмори тя. — Аз трябва да… длъжна съм да… След като разбираш… — И изхвърча навън.
Когато гай-шайн влязоха да изнесат Сивия, Ранд се смееше.
Падан Фейн седеше и се взираше в острието на камата, която държеше. Да я носи на колана си не му стигаше; от време на време трябваше да си я подържи. Големият рубин на дръжката сияеше мрачно и злокобно. Камата беше част от него, или по-скоро той — част от нея. Камата беше част от Аридол, онова, което човеците наричаха Шадар Логот, но пък нали, от друга страна, и той беше част от Аридол. По-точно, Аридол бе част от него. Беше много луд и го знаеше много добре, но това, че беше луд, никак не го притесняваше. Той пак се взря в стоманата, вече много по-смъртоносна от всичко, изковано в Такандар.
Ухото му долови леко шумолене и той хвърли поглед към другия край на стаята, където мърдраалът изчакваше благоволението му. Съществото дори не се опита да срещне погледа му; това отдавна го беше прекършил.
Фейн се опита да се върне към съзерцанието на камата, към съвършената красота на съвършената смърт, красотата, която Аридол някога бе притежавал и пак щеше да притежава, но мърдраалът му бе прекъснал съсредоточението. Развалил го беше. Помисли си дали да не стане и да го убие. Получовеците умираха бавно; колко ли дълго щеше да продължи, ако го убиеше с камата? Сякаш доловило мислите му, съществото се размърда. Не, все още можеше да му е от полза.
Трудно му беше да се съсредоточи за дълго. С изключение на Ранд ал-Тор, разбира се. Него можеше да го усети, да посочи къде е с пръст. Напоследък обаче бе станало по-различно, някаква внезапна разлика се беше появила, сякаш някой друг отведнъж му бе отнел част от ал-Тор. Но все едно, Ал-Тор му принадлежеше. Негов си беше.
Искаше му се да усети болка у ал-Тор; тя, разбира се, щеше и у него да събуди болка, но това нямаше значение. Много се бяха настроили Белите плащове срещу „Преродения Дракон“. Фейн се ухили — по-точно се озъби. Едва ли Ниал щеше да подкрепи ал-Тор повече от Елайда, но нямаше да е никак зле да не подценява проклетия му Ранд ал-Тор.
Вратата рязко се отвори и малкият Первин Белман нахлу в стаята, следван от майка си. Нан Белман беше чаровна жена, въпреки че Фейн напоследък рядко забелязваше дали една жена е чаровна, или не. Мраколюбка, която си беше въобразявала, че клетвите й са били само някакъв празен и злобен брътвеж, докато Падан Фейн не се появи на прага й. Вярваше, че и той е Мраколюбец, малко по-високопоставен. Фейн обаче бе отишъл много по-напред — щеше да пукне, но нямаше да се остави на никой Отстъпник. Тази мисъл го накара да се изкиска.