Аз, вещицата

„Внимавай с килима, момиче!“ От килера надничаше призрак на висока жена и сочеше към килима. Вдигнах леко пръстите на краката си.

— Никой не се страхува от теб. — Леденият поглед на Матю се бе впил в гърба ми и ме караше да се обърна към него.

— Напротив. — Посочих с искрящ пръст лелите ми, без да ги изпускам от очи.

„Аз също“, призна друг мъртъв член на семейство Бишъп, момче в тийнейджърска възраст с издадени напред зъби. В ръцете му имаше ведро с плодове, носеше скъсани панталони.

Лелите ми отстъпиха назад, когато аз продължих да ги гледам унищожително.

— Имаш право да си объркана и уплашена. — Матю се приближи и застана точно зад гърба ми. Повя вятър и усетих снежното докосване на погледа му по бедрата си. — Вещерският вятър този път се появи, защото се чувстваш в капан. — Пристъпи още една крачка към мен и вихърът около глезените ми се усили. — Видя ли?

Да, това е по-скоро объркване и страх, отколкото гняв. Забравих за омагьосването и се обърнах да го попитам какви други теории има. Цветът на пръстите ми вече се нормализираше и пукането престана.

— Трябва да се опиташ да разбереш — умоляваше ме Ем. — Ребека и Стивън заминаха за Африка, за да те защитят. Омагьосаха те по същата причина. Искаха само да си в безопасност.

Къщата простена и затаи дъх. Старите й дървени стави изпукаха.

В тялото ми се разля студ отвътре навън.

— Аз ли съм виновна за смъртта им? Заминаха за Африка и някой ги уби заради мен? — погледнах Матю ужасена.

Без да дочакам отговор, тръгнах сляпо към стълбището, забравила за болката в глезена. Исках само да избягам.

— Не, Сара. Пусни я — нареди строго Матю.

Къщата отвори вратите си пред мен и ги затръшна зад гърба ми. Минах по главния коридор, през трапезарията, всекидневната и влязох в кухнята. Намъкнах върху босите си крака градинарските ботуши на Сара. Гумената им повърхност беше хладна и гладка. Излязох навън и направих това, което винаги правех, когато исках да се спася от семейството — влязох в гората.

Не забавих ход, докато не отминах хилавите ябълкови дървета и не се озовах в сенките на старите дъбове и кленове. Останах без дъх и цялата треперех от изтощение и шок. Бях в подножието на огромно дърво, което беше като че ли толкова широко, колкото и високо. Ниските му клони стигаха почти до земята и червеникавите листа с лилави оттенъци изпъкваха на фона на тъмната кора.

През детските и юношеските си години изливах разбитото си сърце и се оплаквах от самотата си пред този дънер. Поколения от семейство Бишъп бяха намирали същата утеха тук и бяха изсекли инициалите си в ствола. Моите бяха изрязани с ножче точно до буквите РБ, които майка ми бе оставила преди мен. Прокарах пръста си по тях, после се свих на кълбо до дървото и започнах да се люлея като дете.