Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Ами сега? Какво прави херцогът? — попита той.
— Става от мястото си. Отива право към леглото си, като държи в ръка писмото, което му донесоха. После се промъква между стената и леглото, натиска някаква пружина и отваря малко желязно ковчеже. Хвърля писмото там и затваря отново ковчежето.
— Знаете ли вече всичко, което искахте, госпожо? — попита Балзамо.
— Господин графе — каза госпожа Дю Бари, като се приближи до него, тръпнеща от уплаха, — вие току-що ми направихте услуга, която бих могла да заплатя с десет години от живота си. Поискайте от мен каквото желаете.
— О, госпожо, нали сме се разбрали?
— Тогава кажете какво желаете.
— Времето за отплащане още не е дошло.
— Е, добре, когато то настъпи, дори да струва милион…
Балзамо се усмихна.
— О, госпожо графиньо — провикна се маршалът — по-логично е вие да поискате един милион от графа. Та нима човек, който знае толкова много и най-вече който вижда навсякъде, няма да съзре и диамантите в земните недра, така както чете мисълта в душите на хората?
— В такъв случай, графе — каза графинята, — аз съм напълно безпомощна и се налага да падна на колене пред вас.
— Не, графиньо, един ден вие ще ми се издължите.
— Графе — обърна се херцогът към Балзамо, — аз съм поразен, покорен, победен. Вече вярвам.
Балзамо се усмихна.
— А сега, госпожо — обърна се той към графинята, — позволете ми да направя нещо. Моят дух се измори. Дайте ми възможност да го освободя чрез едно магическо заклинание.
— Но, моля ви, господине.
— Лоренца — каза Балзамо на арабски, — благодаря ти, обичам те. Върни се в стаята си по същия път и ме чакай. Върви, любима моя.
— Много съм уморена — прошепна гласът на италиански. Сега той звучеше много по-нежно, отколкото по време на гадаенето. — Ела по-бързо, Ашарат.
— Идвам.
Чу се лек шум, наподобяващ пърхане от криле на птица, и стъпките се отдалечиха.
86.
Заточение
На другия ден крал Луи XV излезе от апартаментите си във Версай, когато големият часовник биеше единадесет. Той прекоси бързо намиращата се в съседство с кабинета му галерия и извика силно и строго:
— Господин Дьо ла Врийер!
Кралят беше пребледнял и изглеждаше много развълнуван.
Начаса ледено мълчание скова придворните. Сред тях бяха и херцог Дьо Ришельо и Жан дю Бари. Двамата бяха напълно спокойни и се преструваха, че не разбират за какво става дума.
Херцог Дьо ла Врийер се приближи и пое документа, който кралят му подаде.
— Господин херцог Дьо Шоазьол във Версай ли е? — попита Луи XV.
— Сир, той е тук от вчера, завърна се в два следобед от Париж.
— Добре — каза кралят. — Занесете му тази заповед, херцог.
Продължителна тръпка премина по лицата на присъстващите. Кралят смръщи вежди сякаш по този начин искаше да придаде още повече ужас на разиграващата се сцена. После се върна гордо в кабинета си, следван от капитана на стражата и от началника на леката кавалерия.
Господин Дьо ла Врийер се завърна и всички веднага го заобиколиха.
— Е, какво стана?
— Ами това беше заповед за заточение.
И херцог Дьо ла Врийер повтори следните думи, които беше запомнил благодарение на безупречната памет, така присъща на придворните:
Братовчеде, силното ми недоволство от вашата служба ме принуждава да ви заточа в Шантьолу, където трябва да се озовете в срок от двадесет и четири часа. Бих ви изпратил още по-далече, ако не изпитвах особена почит към госпожа Дьо Шоазьол, чието здраве ми е твърде скъпо. Внимавайте вашето поведение да не ме принуди да предприема други мерки.
Продължителен шепот се разнесе от групичката, събрала се около господин Дьо ла Врийер.
— А той какво ви отговори, господин Дьо сен Флорантен? — попита Ришельо, като нарочно не се обърна към херцога нито с новото му име, нито с новата му титла.
— Той ми отговори: „Господин херцог, напълно съм убеден, че изпитвате голямо удоволствие, връчвайки ми тази заповед.“
— Тежък удар, скъпи ми херцог — измърмори Жан.
— Е, какво да се прави, господин виконт! Не може да ви падне такава керемида на главата, без да изохкате.
— Ето херцога! — извика Жан, който дебнеше през прозореца.
— Той се запътва насам! — учуди се херцог Дьо ла Врийер.
— Мисля, че изразих подобни съмнения, господин Дьо сен Флорантен.
— Ах, Боже мой! Нима ще се повтори вчерашната сцена? — прошепна Ришельо.
— О, не ми напомняйте за това! Тръпки ме побиват! — отвърна Жан.
Той не беше завършил изречението си, когато херцог Дьо Шоазьол се появи на входа на галерията с високо вдигната глава и пълен с увереност поглед. След случилото се никой не очакваше такава постъпка, затова и никой не й се противопостави.