Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Идваше тук за четвърти или пети път. Видя момичето за пръв път една събота — беше ясен слънчев ден в края на септември и Робърт обикаляше с колата си из околността. Когато мина покрай къщата й, тя изтърсваше едно килимче на верандата и въпреки че я видя за не повече от десетина секунди, образът й му направи поразително впечатление, сякаш гледката му бе позната, сякаш бе картина или човек, на които се бе натъквал някъде. Момичето явно живееше тук съвсем отскоро — върху верандата бяха натрупани кашони, а на прозорците нямаше пердета. Къщата бе на два етажа, бяла, с кафяви капаци и рамки на прозорците, мазилката се лющеше, моравата беше занемарена, а парапетът покрай алеята отпред бе изкривен и заплашваше да падне. Момичето бе доста високо, със светлокестенява коса. Това бе горе-долу всичко, което Робърт успя да забележи от двадесетина метра разстояние. Не можеше да каже дали бе хубава, или не, пък и нямаше значение. А кое имаше значение? Трудно му беше да определи. Но на втория или третия път, когато видя момичето, разбра какво харесва у нея — изглеждаше спокойна, явно обичаше занемарената си къща и беше доволна от живота. Забеляза всичко това през прозореца.
Спря на два-три метра от къщата и застана встрани от светлината, която струеше от прозореца. Озърна се наляво и надясно, после хвърли поглед и назад. Единствената друга светлина в околността бе точно зад гърба му — светеше в една ферма чак отвъд дългото поле, на около половин миля разстояние. В кухнята момичето слагаше маса за двама, което вероятно означаваше, че приятелят й ще дойде на вечеря. Робърт го беше виждал два пъти — висок младеж с къдрава черна коса. Единия път се бяха целунали. Робърт предполагаше, че са влюбени и ще се оженят, надяваше се, че момичето ще бъде щастливо. Приближи се, плъзгайки крака по земята, за да не настъпи някоя вейка, спря и с едната си ръка се хвана за клона на някакво дръвче.
Тази вечер момичето пържеше пиле. На масата имаше бутилка бяло вино. Беше си сложила престилка, за да не се изцапа, но докато Робърт я наблюдаваше, тя се дръпна рязко и разтри китката си, върху която бе пръснала гореща мазнина. От транзистора в кухнята се чуваха новините. Предишния път момичето бе започнало да приглася на някаква песничка по радиото. Гласът й не беше нито хубав, нито лош, а просто естествен и верен. Беше висока около метър и седемдесет, с едър кокал и дълги крайници, на възраст между двадесет и двадесет и пет години. Лицето й беше гладко и ведро — лице, което никога не се мръщи, а светлокестенявата й коса се спускаше по раменете на меки къдри. Носеше косата си разделена на път в средата и вдигната зад ушите с две златни шноли. Имаше тънки устни и възширока уста, в чийто израз обикновено се забелязваше някаква детинска сериозност, както и в — погледа на сивите й очи. Очите й бяха малки. Робърт намираше пропорциите й безупречни като в умело изваяна статуя.
Независимо че бяха малки, очите се съчетаваха с всичко останало у нея и общото впечатление му се струваше възхитително.
Всяка вечер, когато я поглеждаше за пръв път, след като не я беше виждал две или три седмици, той оставаше толкова поразен и омагьосан, че сърцето му подскачаше, а след това биеше лудо няколко секунди. Веднъж преди около месец му се стори, че тя се вторачи право в него през прозореца, и тогава сърцето му мигом престана да бие. Той отвърна на погледа й без страх, без да направи опит да остане незабелязан, като застине на място, но в тези няколко секунди трябваше да преглътне неприятния факт, че изпитва ужас от погледа й, да се изправи лице в лице с вероятността всичко да се сгромоляса още в следващия миг — тя ще извика полиция, хубавичко ще го огледа, после ще го арестуват за хулиганство и всичко ще свърши по такъв нелеп начин. За щастие тя не го беше видяла й насоченият към него поглед явно беше чиста случайност.
Името й беше Тийролф — Робърт го прочете върху пощенската кутия на улицата. Това беше единственото, което знаеше за нея, освен че караше светлосин фолксваген. Паркираше го на алеята, тъй като къщата нямаше гараж. Робърт никога не бе правил опити да я проследи сутрин, за да види къде работи. Съзнаваше, че къщата е една от причините, заради които му бе приятно да я наблюдава. Харесваше му привързаността й към дома, удоволствието, с което слагаше завеси и окачваше картини. Най-много обичаше да я наблюдава, докато шета из кухнята — за щастие кухненските прозорци бяха три, всичките затулени от клоните на дървета, които му позволяваха да остане незабелязан. В двора имаше барака, висока около метър и осемдесет, а в дъното на входната алея стърчеше разклатеният баскетболен кош, който му осигури прикритие веднъж, когато колата на приятеля й се появи на алеята с блеснали фарове.