Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
Ерата на джаза изживя дива младост и пияна средна възраст. Най-напред беше фазата на увеселенията с натискане, на процеса за убийство срещу Леополд и Леб97 (спомням си, че по това време задържаха веднъж жена ми на моста Куинсбъро заради подозрението, че е „бандит с женска прическа“) и на стила на облекло Джон Хелд. Във втората фаза явления като секса и убийството станаха по-зрели, макар и по-обикновени. Средната възраст си изискваше своето и ето че по крайбрежието се появиха плажните пижами, за да спестят на дебелите бедра и увисналите прасци състезанието с банските костюми. Накрая и полите се спуснаха надолу и всичко се прикри. Сега бяхме на нова стартова линия. Готови…
Но не се оттласнахме. Някой бе объркал нещата и най-скъпоструващата оргия в историята свърши.
Краят й дойде преди две години, защото безграничната самоувереност, която беше най-здравата й подпора, невъобразимо се разклати и не след дълго паянтовата сграда рухна. И ето че само две години по-късно ерата на джаза ни се струва толкова далечна, колкото и предвоенните години. Във всички случаи това време ни бе дадено назаем — една десета от цялата ни нация, върхушката, бе живяла с безгрижието на великите херцози и с безпорядъка на водевилните танцьорки. Сега е лесно да се държи морал, а беше тъй хубаво да си на двайсет години в онова дръзко и безметежно време. Дори когато беше без петак, не се безпокоеше за пари, защото те тъй обилно се лееха около теб. Към края на този период се борехме, за да изхарчим своя дял; смяташе се едва ли не за благосклонност да приемеш покана за по-далечно гостуване, неизбежно включваща и пътните разноски. Като социално предимство много повече от парите тежаха обаянието, известността или просто изисканото поведение. Това беше наистина прекрасно, но нещата изтъняваха и изтъняваха с разстилането на вечните и необходими човешки ценности върху цялото това пространство. Писателите ставаха гении само с една прилична книга или пиеса; също както през войната офицери с едва четиримесечна служба заставаха начело на стотици мъже, навъдиха се маса дребни риби, които се разпореждаха в огромни аквариуми. В театралния свят внушителни постановки се поверяваха на няколко второразредни звезди и все така по стълбицата, та чак до политиката, където беше трудно да привлечеш способни хора за постове с върховна значимост и отговорност, тъй като значимостта и отговорността далеч надхвърляха тези от сферата на бизнеса, а се заплащаха само с пет-шест хиляди в годината.
Сега отново коланите са стегнати и погледнем ли назад към нашата пропиляна младост, лицата ни приемат подходящо изражение на ужас. Все пак понякога дочувам призрачен тътен на барабани и хрипкав шепот на тромбони и те ме запращат назад, в началото на двайсетте години, когато пиехме дървесен спирт и всеки ден и всеки път ни ставаше по-хубаво и по-хубаво, когато видяхме първия несполучлив опит да се скъсят полите и всички момичета си приличаха в плетените прави рокли, а хората, които дори не искаше да знаеш, ти отговаряха с думите от песничката „Не, нямаме банани“ и когато ти се струваше, че е само въпрос на няколко години, додето старците отстъпят и оставят управлението на света в ръцете на онези, които виждат нещата както трябва — и на нас, младостта на онова време? Всичко ни изглежда розово и романтично, защото никога вече не ще почувстваме със същата сила живота около нас.
Моят изгубен град
В зората на изгряващ ден един параход меко се откъсва от брега на Ню Джързи — тази картина кристализира в моя първи символ на Ню Йорк. Пет години по-късно, когато навърших петнайсет, избягах от пансиона си и отново пристигнах в града, за да видя Айна Клеър в „Квакерката“ и Гъртруд Брайън в „Момченцето тъгува“. Объркан от безнадеждна и тъжна любов към двете актриси, не бях в състояние да избера между тях, така те се споиха в едно прекрасно цяло — Момичето. То стана моят втори символ на Ню Йорк. Параходът въплъщаваше победата, момичето — романтичната любов. С времето щях да получа по нещо и от двете, но имаше и трети символ, който сякаш бях изгубил някъде, завинаги.
97
Нашумял в 1924 година процес срещу двамата чикагски младежи от заможни семейства Леополд и Леб, убили познато момче. На процеса убийците обясняват действието си като израз на своето презрение и ненавист към света изобщо.