Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Към 1926 година повсеместното занимаване със секса вече беше станало напаст. (Помня как една доволна млада майка с идеален брак се бе обърнала за съвет към жена ми дали „да не започне незабавно нежна връзка“, въпреки че нямаше предвид конкретен човек, „защото не мислиш ли, че да се прави това след трийсетте, е малко унизително?“) Известно време модата на контрабандните негърски грамофонни плочи, изобилстващи от фалически евфемизми, внушаваше във всяко нещо съответния подтекст и изведнъж се разля вълна от еротични пиеси — гимназистки от последните класове се тълпяха из театралните галерии, за да чуят колко романтично е лесбийството и Джордж Джийн Нейтън93 възропта. Стигна се дотам, че един млад режисьор си изгуби ума, изпи алкохолния балсам, който някаква красавица използваше за ваната си, и се озова зад решетките. По свой начин този трогателен опит да се постигне романтиката принадлежи на ерата на джаза, докато пребиваващата в затвора по същото време Рут Снайдър94 трябваше да бъде издърпана на скрипец до романтичното от сензационната преса — на нея й предстоеше, както апетитно намекваше на лакомниците „Дейли Нюз“ да се задуши, да цвърне и да се ОПЪРЖИ! на електрическия стол.

Веселите стихии на обществото се разделяха на два главни потока — единият течеше към Палм Бийч и Довил, а другият, значително по-малък, към лятната Ривиера. Човек можеше да си позволи повече на лятната Ривиера, освен това, каквото и да се случеше там, като че имаше нещо общо с изкуството. Във великите години на Антибския нос, между 1926 и 1929, в това ъгълче на Франция се разпореждаше една група, твърде отличаваща се от онези кръгове на американското общество, където даваха тон европейци. Какво ли не се правеше в Антиб — докъм 1929 година, в най-омайния рай за плувците на цялото Средиземноморие, никой повече не плуваше, ако не броим обедното потапяне за изтрезняване. Над морето живописно се издигат стъпаловидни стръмни скали и нечий прислужник или случайна млада англичанка понякога скачаха оттам, но американците бяха предоволни да си говорят едни за други в бара. А това показваше, че нещо става в родината им — американците се размекваха. Признаците се забелязваха във всичко: ние все още побеждавахме на олимпийските игри, но имената на нашите шампиони бяха само от съгласни — подобно на ирландските нападатели от „Нотр Дам“, отборите ни се попълваха със свежа задморска кръв. Когато французите се запалиха истински по тениса, купата „Дейвис“ моментално увенча тяхната енергична състезателна игра. Празните парцели в градовете на Средния запад вече бяха застроени — и освен за кратко в училище, оказа се, че в края на краищата не сме спортен народ като англичаните. Баснята за заека и костенурката. Разбира се, ако силно го поискахме, можехме за миг да станем; все още притежавахме големи запаси от наследствена жизненост, но в един ден на 1926 година се огледахме от горе до долу и забелязахме, че ръцете ни са се отпуснали, имаме шкембета и не можем да се изрепчим на един сицилианец. Бледи подобия на Ван Бибър95! — без утопични идеали, бог ни е свидетел. Дори голфът, смятан някога за игра на изнежените, взе да ни се струва напоследък твърде изнурителен — появи се един кастриран негов вариант и се оказа точно по вкуса ни.