Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Минаха три години, преди отново да видим Ню Йорк. Параходът се плъзгаше нагоре по реката в падащия здрач и изведнъж градът буреносно се надвеси над нас — белият глетчер на долен Ню Йорк се устремяваше като мост към бряг до възвишението на централен Ню Йорк, чудото от разпенена светлина, рукнало от звездите. На палубата гръмна оркестър, но пред величието на града маршът пошло издрънча. В този миг разбрах, че колкото и често да напускам Ню Йорк, той е моят дом.

Темпото на града рязко се бе променило. Неувереността на 1920-а бе удавена в могъщия златен тътен и много от нашите приятели бяха забогатели. Но възбудата на Ню Йорк в 1927-а граничеше с истерията. Увеселенията бяха по-мащабни — вечерите при Конде Нает например съперничеха на легендарните балове от деветдесетте години; крачката беше ускорена — в угаждането с развлечения надминавахме Париж; спектаклите бяха по-смели, зданията — по-високи, моралът — по-разпуснат, алкохолът — по-евтин; само че всички тия придобивки не носеха радост. Младите рано се износваха — на двайсет и една бяха хладни и безразлични и освен Питър Арно никой не донесе нещо ново; може би Питър Арно и неговите хора казаха всичко, което имаше да се каже за дните на нюйоркския бум, а не можеше да бъде изсвирено от джазов оркестър. Маса люде, които съвсем не се славеха като алкохолици, ходеха насвяткани четири дена в седмицата, нервите едва ли не на всеки бяха разстроени; компаниите се образуваха по сходство на неврозите, а дневният махмурлук беше нещо тъй общоприето, както следобедният сън за испанците. Повечето от моите приятели пиеха прекалено много — и колкото в по-пълно съзвучие живееха с времето, толкова повече пиеха. Така личното усилие не бе на почит в сравнение с даровете на Ню Йорк от ония дни и дори му измислиха оскърбително определение: осъществяването се наричаше печалбарство — аз бях литературен печалбар.

Установихме се на няколко часа път от Ню Йорк и открих, че отидех ли в града, попадах в клопката на ужасно заплетени събития, които три-четири дена по-късно ме захвърляха изтощен до крайност във влака за Делауер. Цели райони на града изпускаха отрова, но както и преди, аз намирах мигове на пълен покой, пресичайки по тъмно Сентрал Парк на юг, там, където светлината на фасадите от Петдесет и девета улица се провира през листака. Тук си възвръщах изгубения град, притулен в тайнственост и в надежда. Но това отлъчване никога не беше дълго — както съдбата на труженика е да живее в търбуха на града, така аз бях принуден да обитавам неговия разстроен мозък.