Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

… Непредвидим град. Онова, което последва, беше само една от хилядите истории за главоломен успех в крещящите дни на тази епоха, но то си има роля в моя филм за Ню Йорк. Когато се завърнах след половин година, пред мен разтвориха врати списания и издателства, театрални импресарии се умилкваха за пиеси, филмови къщи хищно ме преследваха за сценариен материал. За моя изненада ме възприемаха не като пришълец от Средния запад, дори не като страничен наблюдател, а като архетип на всички нюйоркски стремежи. Тези думи ме задължават да опиша метрополията, каквато беше в 1920 година.

Днешният висок бял град вече съществуваше, чувстваше се и трескавата предприемчивост на възхода, но цареше някаква недоизказаност. Подобно на повечето хора журналистът Ф. П. А. напипваше в своята постоянна рубрика пулса на разните съсловия, но плахо, сякаш ги наблюдаваше през стъкло. Доброто общество и местното изкуство още не се бяха сродили — Елън Маккей все още не бе омъжена за Ървинг Бърлин100. Много от персонажите на Питър Арно101 биха били неразбираеми за нюйоркчани от 1920 година и като изключим рубриката на Ф. П. А., елегантният свят нямаше своя трибуна.

Тогава за кратък миг в понятието „младо поколение“ се претопиха редица елементи от живота на Ню Йорк. Петдесетгодишните все още можеха да си въобразяват, че съществува малък недостъпен елит, а Максуел Бодънхайм102 можеше да си мисли, че бохемата е достойна за четката и молива — но размесването на ярките, веселите и буйните съставки започна именно тогава и се появи общество, което взе да прекарва времето си по-живо, отколкото на вечерите около маси от тежък махагон у Емили Прайс Поуст. Това общество даде живот не само на коктейлните увеселения, то привнесе и блясъка на остроумието по Парк Авеню и за първи път един образован европеец можеше да погледне на пътуването си до Ню Йорк като на нещо по-забавно от златотърсаческа експедиция с волски фургон из австралийска пустош, пък била тя и по-цивилизована.

И за кратък миг — преди да стане ясно, че не съм в състояние да изпълнявам тази роля — аз, който знаех за Ню Йорк по-малко от последния репортер с шестмесечен стаж и по-малко за обществото от последния младеж на ергенски гуляй в салоните на „Риц“, бях поставен в положението не само на говорител на времето, но и на типично творение на същото това време. Аз — а всъщност вече бяхме „ние“ — не знаех с положителност какво очаква от нас Ню Йорк и това силно ме смущаваше. Само месец след като се впуснахме в столичното приключение, вече трудно можехме да кажем кои сме и какво представляваме за другите. Едно скачане в градския фонтан или най-случайно спречкване с пазителите на реда бяха съвсем достатъчни, за да попаднем в клюкарските хроники на вестниците; цитираха наши думи по най-разнообразни въпроси, от които нямахме понятие. Всъщност поддържахме „връзки“ всичко на всичко с половин дузина неженени приятели от университета и бяхме установили само няколко нови литературни познанства — помня една самотна Коледа, когато ни един приятел не остана в града и се оказа, че няма дом, в който да гостуваме. Тъй като не намерихме ядро, към което да се приобщим, ние сами станахме мъничко ядро и бавно нагодихме размирните си натури към тогавашния пейзаж на Ню Йорк. По-точно Ню Йорк ни забрави и престана да се занимава с нас.