Господарят на войната

— Хайде да ги пораздвижим — викна Артур на Сеграмор, който стоеше до мен. Артур възнамеряваше да поведе тридесет конника срещу врага, после да хукне назад в престорено паническо бягство, с което се надяваше да ги увлече в капан.

Оставихме двадесет мъже да пазят жените и децата в укреплението, а останалите тръгнахме след Сеграмор към една дълбока дупка, скрита зад висока дюна, издигаща се пред пясъчния бряг на морето. Цялата пясъчна ивица западно от укреплението бе покрита с безредно пръснати дюни и дупки, които образуваха лабиринт от капани и пътеки без изход. Само последните стотина крачки от пясъчната ивица, източно от укреплението предлагаха равен терен.

Артур почака докато ние се скрихме, и после поведе своите тридесет човека на запад по набраздения от морето пясък съвсем близо до разбиващите се вълни. Ние клекнахме в скривалището, образувано от високата дюна. Бях оставил копието си в укреплението, защото предпочетох да водя тази битка само с Хюелбейн. Сеграмор също имаше намерение да се бие само с меч и сега търкаше едно ръждиво петънце върху извитото острие с шепа пясък.

— Загубил си си брадата — измърмори той.

— Размених я за живота на Амхар.

Видях как зъбите му блеснаха като се захили в сянката на спуснатото си забрало.

— Добра замяна — отбеляза той, — а ръката ти?

— Заради една магия.

— Е, поне не е тая, с която държиш меча.

Вдигна острието на светлината и остана доволен, защото ръждата се беше махнала. След това наклони глава, заслушан, но нищо не се чуваше освен шумът на вълните.

— Не трябваше да идвам — каза Сеграмор след малко.

— И защо? — учудих се аз, никога не ми се беше случвало да чуя Сеграмор да клинчи от битка.

— Сигурно са ме проследили — обясни той, завъртайки глава на запад, където бяха враговете.

— Може да са знаели и без това къде отиваме — опитах се да го успокоя, макар че ако Мерлин не беше издал Камлан на Нимю, изглеждаше по-вероятно Мордред да е оставил няколко лековъоръжени конници да наблюдават Сеграмор и после тези разузнавачи да са издали нашето скривалище. Но както и да бе станало, вече беше твърде късно. Хората на Мордред знаеха къде сме и сега въпросът беше кой ще бъде по-бърз — Кадуг или врагът.

— Чуйте това — викна Гуидър. Той беше облечен с ризница, а на щита му беше изрисувана мечката на баща му. Беше нервен и нищо чудно, защото това щеше да бъде неговата първа истинска битка.

Заслушах се. Подплатеният с кожа шлем приглушаваше шума, но накрая чух глухите удари на копита по пясъка.