Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
— Като заговорихме за изчезнали, има ли някакви вести от Ранджит?
— Още не. Вървеше слух, че е на някаква яхта на Малдивите.
Опитвам се да го проверя. Засега неговият вот с пълномощно ме прави сериозен играч.
Добре че той беше много некадърен началник — но не и аз. Цялата му новинарска служба ми
помага в издирването му. Каква ирония, а?
— Още ли си в „Тадж"?
— Да. Засега е добре. Долу имат добра охраната, а горе си имам още по-добра.
— Виждала ли се с Дидие?
— Мотае се с мен. Много се е наплашил от заливането с киселина. Нали го знаеш какъв
е суетен.
— Той не го нарича суетност — нарича го добър вкус и аз споделям мнението му, струва
ми се.
— Така или иначе ще премахна тази жена от пътя си и няма да допусна да ми навреди.
Тя сбута всичко настрана и се отпусна по гръб на одеялата, подложила ръка зад тила си.
— Е, Шантарам, след като вече знаеш моите планове — ще се включиш ли?
Съдбата те отвежда при твоя копнеж, а Времето се грижи това да се случи в
неправилния момент. Щях ли да я подкрепя в нейния план за детективска агенция по
изгубената любов? Не. Не можех да работя с ченгетата, не можех да предам никого на
ченгетата — и това ме превръщаше в лош детектив.
Тя го знаеше. Видя го в очите ми, усети го в дъха ми — тежкото дишане на тревогата, че
когато слезем от планината, няма да поемем по един и същ път.
— Спри да мислиш — каза ми. — Утрешният ден е досущ като теб. Никога не идва
навреме.
Вятърът под лунната светлина, който със сенките на листата рисува дантела по кожата й.
Любов от всичките ни други животи — всеки път, когато сме се обичали и сме се изгубвали: звездни лъчи по спящото й лице. В моето небе тази нощ нямаше ни една звезда, нямаше
светлик да ме води в морето, което сме били и което не бяхме. Ала това не бе важно. Тя
спеше в прегръдките ми и аз вече плавах към дома.
ОСМА ЧАСТ
ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
НЕ СЕ ВКЛЮЧИХ ЗАЕДНО С КАРЛА, Навин и Дидие в бюро „Изгубена любов".
Наречете ме твърдоглав. Навин ме нарече така. Наречете ме луд. Дидие така ме нарече.
Наречете ме свободен дух. Карла не ме нарече така. Изобщо тя не общуваше с мен. Дори не
ми отговаряше, но ми прати съобщение по Навин да не припарвам до нея, докато не й мине.
На мен обаче не ми мина и купих от Дидие списъка му с контакти на черния пазар. Той бе
вече законен бизнесмен, съдружник в бюро „Изгубена любов" през две врати от моята и
реши да загърби далаверите на черно. Не продължих търговията му с дрога и момичета на
повикване, а се съсредоточих върху прането на пари. Трябваше ми малко време, докато се
ориентирам в детайлите. Купувах бели пари, които бяха станали черни, и ги изпирах през
черна банка, като печелех от малките седмични маржове при висок дневен оборот: или си
играч, или не. Беше като на фондова борса, но без лъжите и корупцията.
Когато на втория късен следобед, откакто бях слязъл от планината, Карла най-сетне
откликна на съобщенията ми, хукнах на среща с нея край вълнолома в „Джуху", където бяхме
говорили за Лиса — нашата изгубена любов — седмици по-рано.
И докато минувачите, излезли на вечерна разходка, ни отминаваха с усмивки, а слънцето
потъваше в залеза, Карла се разплака и каза, че ядът й не бил заради мен — тревогите й били
заради Ранджит и Лиса.
— Какво е правел Ранджит с Лиса в онази нощ? И тя какво е правела с него? Откакто се
върнах в Бомбай, тази мисъл мира не ми дава.
Тя зарида на гърдите ми, прегърнах я и сълзите й секнаха.
— Защо не разбирам това, Шантарам?
Мисълта на Карла изпреварваше с две секунди всеки насрещен ум. Загадката я
измъчваше, докато в мен тя само тлееше; за нея тя бе пясъчна буря, за мен — пясък в пясъчен
часовник с името на Ранджит върху него. Трябваше да й кажа да го остави да си отиде, както
тя преди ми бе казала.
— Ще го намерим — отвърнах. — И когато го намерим, ще разберем какво се е случило.
А дотогава трябва да спрем да мислим за това — иначе и двамата ще откачим. Повече, отколкото и бездруго сме откачени, искам да кажа.
Тя се усмихна.
— Нещо не е наред — каза. — Има нещо, което трябва да знам, а не го знам. Нещо, което ми е точно пред очите. Но ти си прав — не го ли оставя, то ще ме подлуди.