Сянката на планината

— Хубава китара — отвърна Навин, свирейки популярна балада от Гоа.

— Заварих я да се търкаля преднамерено в музикалния магазин долу.

— Там не е място за китара като нея — отвърна той и премина на Comfortably Numb на

„Пинк Флойд". — Тя е луда любовна китара и иска превъзходна поддръжка, като Дива.

— Как е положението с Дива?

— Зле — отвърна той, без да спира да свири. — Затова се подлагам на китарна терапия.

— Тази сутрин се разбрахме с Джони Пурата. Един бихарски[87] род се изнесъл и е

опразнил шест къщи. Запазили са две колиби на няколко крачки от къщата на Джони — една

за нея и една за теб.

— Точно навреме! — Навин остави китарата.

— Май си прав. Днес поразпитах из „Форт" — баща й е загазил сериозно. При

букмейкърите залозите са 50 към 1, че ще го убият. Говорят за него все едно вече е труп.

Споменават и Дива, обсъждат какво би могла да знае за злополучните сделки на баща си и за

това къде са парите.

— Тъй е то! — съгласи се Дидие, скочи изненадващо пъргаво от леглото и притича до

малкия хладилник. Беше ми го купил за подарък по повод нанасянето ми. Напълни го с бира, а за себе си сложи бутилка бренди на нощната масичка. Подхвърли по една бира на мен и

Навин и пак удобно се настани на леглото ми.

— Аз също разпитах — каза. — Бащата на Дива са го погнали поне две групировки —

безмилостни, но пък с дълбоки връзки с полицията.

— Прав си — потвърди Навин.

— Едната всъщност е самата полиция — продължи Дидие. — Мисля, че е нещо,

свързано с полицейския пенсионен фонд. Явно си е създал цяла монголска орда от врагове!

На негово място щях да се изпаря от Бомбай и да се преместя на незнаен остров. Няма

съмнение, че може да си купи един такъв.

— Не познавам по-твърдоглав човек от него — изръмжа Навин. — Ще чакал всичко да

мине. Имал желязна охрана. Добре де, той денонощно е ограден от оръжие, вярно, но… в

имението му охраната е поета от две различни бригади — полицейска и частна. Никой там, струва ми се, не гори от желание да поеме куршума, предназначен за най-богатия мошеник в

Бомбай. Някои от тия момчета живеят в бордеи и се надяват да преместят семействата си в

едностайни апартаменти, големи колкото неговата тоалетна. Ако заповядат на ченгетата да

се оттеглят, частната армия сигурно сама ще избяга. Опитвах се да му кажа, ама той не

слуша.

— Все пак те е слушал — каза Дидие. — Поверил е дъщеря си на теб.

— Вчера ме нарече „сине" — съобщи Навин. — Шантава работа! Та аз почти не го

познавам.

Той отиде до прозорците със спуснати капаци, отвори единия и неоновите светлини на

кино „Метро" обляха лицето му в руменина.

— Дръж, вика, дъщеря ми близо до сърцето си и се грижи нищо да не я застрашава — да

е с теб, далече от мен, сине мой.

— Това е значителна отговорност — отбеляза Дидие замислено.