Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
топъл въздух от долината. По края на урвата дърветата се полюляваха и разпръскваха перести
сенки.
— Разкажи ми всичко — каза тя.
— Странно, тъкмо смятах да те помоля за същото.
— Не, хайде ти пръв.
— Няма много за разказване. Общо взето е доста спокойно. Тук горе е нещо като
тематичен парк за хора, които обичат домакинската работа. Много се набляга на
домакинските задължения.
— Е, как ти действа?
— Не е зле. Предпочитам домакински задължения вместо устав.
— Благодаря, че остана, Шантарам. Обичам те за това, знам, че не искаше да си тук.
Не ми бе обяснила защо трябваше да напусна града и не я попитах. Радвах се само, че е с
мен.
— Всъщност никога не е скучно. Много хора идват при Идрис, остават за по час-два.
— Какви са?
Тя се отпусна назад и се подпря на длани, радостно усмихната под лъчите на слънцето.
— Преди няколко дена дойде един политик с цяла тайфа въоръжени гардове да потърси
съвет. Идрис му каза да се откаже от охраната и бронираните коли и да тръгне сред хората по
риза, панталони и прости сандали.
— А политикът какво вика?
— Отвърна, че ако го направи, щели да го убият. „Ето това ти е проблемът — каза му
Идрис. — Иди и го разреши."
— Обичам го тоя човек! — възкликна тя. — Трябва да стане стендъп комик[83].
— Дойдоха и десет садху шиваити[84] и поостанаха. Изпушиха всичката трева и
денонощно спореха с Идрис. По едно време взеха да размахват тришулите[85] си над главите и
да заплашват да избият всички. Накрая се наложи ние със Силвано да се оправим с тях.
— С пушката на Силвано?
— Не, разбира се. По светии не се стреля. Платихме им да си тръгнат.
— Умен ход! Как я карате със Силвано?
— Страхотно. Той е добро момче.
— Знаех си, че ще го харесаш, защото той много прилича на теб.
— Прилича на мен ли?
— О, да.
Позамислих се над това, но не за дълго.
— Харесвам го. Харесва ми, че е от нашия отбор.
— От нашия отбор. Значи си имаме отбор?
— Доста мислих. Мисля, че можем…
— Хайде да го обсъдим по-късно — прекъсна ме тя. — Как върви с Идрис?
Исках да поговорим за нас и какво ще правим заедно в Островния град или далеч от
него. Исках да говорим за нас, исках да я целуна.
— Предпочитам да говорим за нас — усмихнах се.
— Как върви с Идрис? — повтори тя.
— Идрис… си е готин, длъжен съм да призная.
— Отвори ли ти някакви врати?
Голям въпрос и при това ироничен — бях прекарал почти целия си живот в затваряне на
врати и правех всичко по силите си да ги държа затворени. Твърде много неща от миналото
не исках да си припомням.
— Врати в ума, несъмнено — казах. — Но ако ме питаш дали съм преобразен човек —
не, пак съм си аз.
Тя се загледа към долината и блестящата в далечината църква с шпил.
— Откри ли Мадам Жу? — попитах.
— Страшно се е потулила някъде — отвърна Карла, взряна в точката, където земята се
протяга да целуне небето.
— Съвсем нищо ли?
— Никой нито я е виждал, нито я е чувал, откакто Дидие и Навин почнаха да разпитват.
Сигурно е още тук. Хитра е. Щом не иска да я намерят, става невидима.
— Невидими няма. Ако още се навърта наоколо, ще я намерим. Навин ми предаде
съобщение от Абдула. Той…
— … ти е казал да изчакаш поне още една седмица. Обади ми се, знам. Затова качих
Навин тук с мен.
— Ами Дива?
— Това е друго. Исках да се срещне с Идрис. Имам планове за Дива и нещо ми
подсказва, че те имат космическа връзка.
— Като спомена за космически връзки… — казах и я придърпах върху себе си да я
целуна.
Мирисът на земя през косата й. Слънцето ни галеше с топли лъчи през листата, вятърът
огъваше с жаркия си дъх дървета над пропастта. Карла.
— Искаш ли да спим тук нощес, Шантарам?
— Може да спим още сега.
— Добре, да се връщаме при децата тогава и гледай да си любезен.
— Виж… аз…
Общувахме любезно с Навин и учениците, а Идрис разговаря с Дива цели два часа.
После настоя бедното малко богато момиче да пренощува в бедната пещера за бедни малки
момичета заедно с останалите момичета.
Дива ме изненада, че се съгласи тутакси, но после развали впечатлението, като прати
Навин до колата да й донесе всичкия важен багаж.