![Лебедова песен [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/5/6/lebedova-pesen-bg-download.jpg)
Лебедова песен [bg]
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-01-0493-3
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Лебедова песен [bg]». Краткое содержание книги:
„Шеметно пътешествие в царството на ужаса“. Дийн Кунц
„Смразяващо видение за бъдещето, което ще ви накара да четете трескаво чак до шокиращия финал“. Джон Сол
„Завладяваща история с епични пропорции“. Пъблишърс Уийкли
Продължи, помисли си той и филмът от спомени отново оживя.
— … нали? — довърши гласът, който беше мъжки. След малко последва изпълнен с изумление шепот: — Скъпоценни камъни!
Спри.
Той гледаше отгоре и видя, че в ръцете на мъжа беше… Продължи.
… стъкленият пръстен, който блестеше в тъмночервено и кафяво. Онзи се намираше в някакво помещение със стърготини на пода. Имаше чаши. Карти на маса.
Познаваше това място. Беше ходил там. Казваше се „Кофа кръв“ и много пътници се отбиваха в него по пътя си. Затова изпрати търсачите си там. Намираше се само на километър и половина от настоящото му местоположение, от другата страна на хълма.
Вътрешното му око наблюдаваше случващото се през погледа на муха. Изстрелът от пушка, горещата ударна вълна и окървавеното тяло, което падна върху масите.
Един женски глас попита:
— И ти ли искаш? — След това последва заповед: — Сложете оръжията си на масата.
„Намерих те“, помисли си той.
Зърна за кратко лицето ѝ. Оказа се голяма красавица, нали? Това тя ли беше?, зачуди се. Да, да! Трябваше да е тя! Стъкленият пръстен беше прибран в ученическа чанта. Трябваше да е тя!
Сцената продължи. Появи се още едно лице: мъж с пронизващо сини очи и сива брада.
— Прокажена! Прокажена! — развика се някой. Само след миг изникна друг мъж със сребриста коса и той разпозна това лице, защото то принадлежеше на човек, когото всички наричаха Отрепка. Разнесоха се още гласове:
— Ще ми окажеш ли тази чест… Дъруин е ловец… Също така имах още един крак… За бога, не отивайте на запад… Смятат, че това е знакът на Сатаната…
Той се усмихна.
— … Насочили сме се на юг… Предполагам, че това е Мерис Рест… Съмнявам се да се нуждае от бензина в него, какво мислите?
Гласовете станаха неясни, светлината се промени и долу отново имаше тъмни гори и къщи.
Той си пусна филма-спомен отново. Това беше тя, нямаше никакво съмнение.
— … Насочили сме се на юг… Предполагам, че това е Мерис Рест…
„Мерис Рест — помисли си той. — На осемдесет километра на юг. Намерих те! Отиваш на юг в Мерис Рест!“
Но какъв беше смисълът да чака? Вероятно Сестрата и стъкленият пръстен все още бяха в „Кофа кръв“, само на километър и половина оттук. Все още имаше време да отиде там и да…
— Лестър? Донесох ти купичка с…
Нещо се счупи и се разнесе ужасен стон.
Той позволи на очите си да се появят отново. На вратата на бараката стоеше жената, която го взе преди три седмици като момче за всичко. Тя все още беше много красива. Много жалко, че една вечер преди две седмици някакво диво животно беше изяло малкото ѝ момиченце в гората, защото детето приличаше точно на нея. Жената беше изтървала купичката със супа. Тя беше непохватна кучка, каза си той. Все пак всеки с по два пръста на всяка ръка щеше да е непохватен.
Щипката, в която се беше превърнала лявата ѝ ръка, държеше газена лампа и на светлината ѝ тя видя гърчещото се и осеяно с мухи лице на Лестър, момчето за всичко.
— Как е хавата, госпойце Спери — прошепна той и приличащите на мухи създания се разлетяха около главата му.
Жената направи крачка назад към отворената врата. Лицето ѝ застина в ужасена гримаса и Лестър се зачуди защо я смяташе за красива.
— Не са плашиш, нали, госпойце Спери? — попита я той, протегна ръце и заби пръсти в пръстта, за да се набере напред. Колелата на вагонетката изскърцаха, защото спешно се нуждаеха от смазване.
— Аз… Аз… — Жената се опита да каже нещо, но не можа. Краката ѝ отказаха да помръднат, защото знаеше, че няма къде да избяга — освен в гората.
— Със сигурност не са страхуваш от мен — каза нежно Лестър. — Не съм никъв мъж, нали? Оценявам, че са смили над беден човечец кат мен, със сигурност го оценявам. — Колелата скърцаха, скърцаха.
— Стой… далеч от мен…
— Туй е старият Лестър, с който говориш, госпойце Спери. Просто старият Лестър, туй е той. Можеш да ми кажеш всичко.
Жената почти помръдна, почти успя да избяга, но той ѝ каза:
— Старият Лестър кара болката да изчезва, нали? — Той я обработваше в лапите си като топъл маджун. — Защо не остайш лампата, госпойце Спери? Хайде хубавичко да си поговорим. Мога да опрая нищата.
Жената бавно остави газената лампа на пода.
„Толкова е лесно“, помисли си Лестър. Особено с тази, защото вече беше ходещ мъртвец.
Отегчи се от нея.
— Предполагам, че трая да опрая онуй пушкало — каза той и кимна мазно към пушката в ъгъла. — Ще ми го донесеш ли?