![Лебедова песен [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/5/6/lebedova-pesen-bg-download.jpg)
Лебедова песен [bg]
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-01-0493-3
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Лебедова песен [bg]». Краткое содержание книги:
„Шеметно пътешествие в царството на ужаса“. Дийн Кунц
„Смразяващо видение за бъдещето, което ще ви накара да четете трескаво чак до шокиращия финал“. Джон Сол
„Завладяваща история с епични пропорции“. Пъблишърс Уийкли
— Това е карта „Таро“ — беше казал Пол и коленете на Сестрата едва не омекнаха.
Под снега намериха още заровени карти, стъкла и други останки. Клошарката видя нещо цветно и го вдигна. Беше рисунка, която позна — забулена в черно фигура, чието лице беше бяло и приличаше на маска. Очите ѝ бяха сребристи и изпълнени с омраза, а в средата на челото ѝ имаше трето, алено око. Тя разкъса тази карта на парчета, вместо да я прибере в чантата си като тази на „Императрицата“.
И тогава Сестрата беше стъпила върху нещо меко и когато се наведе, за да изчисти снега около него, видя какво е и очите ѝ се напълниха със сълзи.
Беше обгорена кукла със синя козина. Взе я в ръцете си и видя малката пластмасова халка. Дръпна я. В мразовитата тишина се разнесе измъчен стенещ глас, който се понесе над претъпкания със сънуващи скелети паркинг:
— Бисквииииити.
Куклата на Бисквитеното чудовище се озова в чантата на Сестрата… И дойде време да си тръгнат от Матисън, защото не намериха детски скелет на паркинга и тя разбра — по-ясно от всякога — че търси дете.
Скитаха се в Канзас повече от две години, живяха в различни борещи се за оцеляване селища и после поеха на север към Небраска, източно от Айова, а сега на юг към Мисури. Пред тях се беше разкрила една земя на страдания и бруталност, подобно на безкрайна и неизбежна халюцинация. Много пъти Сестрата беше надниквала в стъкления пръстен и беше улавяла размазано човешко лице, което гледаше назад, сякаш през някакво обезцветено огледало. Този образ се беше превърнал в константа през всичките седем години и макар да не беше виждала голяма част от лицето, смяташе, че е младо — детско лице, макар да не можеше да прецени дали принадлежи на момче, или на момиче — и през годините това лице се беше променило. Последния път, в който го видя, беше преди четири месеца и тогава остана с впечатлението, че чертите на него са заличени. Мъгливият образ не се беше появявал оттогава.
Понякога Сестрата беше сигурна, че следващият ден ще ѝ донесе отговор… но дните минаваха, превръщаха се в седмици, месеци и години, а търсенето продължаваше. Пътищата отвеждаха двама им с Пол през опустошената страна, през пустинните градчета и покрай обезобразените руини на някогашните големи градове. Много пъти се обезкуражи и обмисляше да се предаде и да остане в някое от селищата, покрай които минаваха, но това беше преди Маската на Йов да я обезобрази толкова много. Вече започваше да си мисли, че единственото място, на което щяха да я посрещнат с отворени обятия, беше колония на страдащи от същото заболяване като нейното.
Но истината беше, че се страхуваше да остане на едно място прекалено дълго. Все още надничаше през рамо, защото знаеше, че една тъмна фигура с променящо се лице най-накрая ще я открие и ще я изненада гърбом. В кошмарите ѝ за Дойл Халанд, или Дал Холмарк, или както там се наричаше сега, той имаше само едно алено око на челото като зловещата фигура на картата „Таро“, което неуморно я търсеше.
Много често през изминалите години кожата на Сестрата настръхваше, сякаш Халанд беше много близо и съвсем скоро щеше да я докопа. В тези моменти двамата с Пол отново тръгваха на път. Клошарката се страхуваше много от кръстопътищата, защото знаеше, че погрешният завой може да ги отведе до очакващите ръце на създанието.
Тя изгони спомените от главата си и попита Хю:
— Ами ти? Отдавна ли си тук?
— От осем месеца. След седемнадесети юли отидох на север от Амарило заедно със семейството си. Живяхме три години в едно селище край река Пургатори, южно от Лас Анимас, Колорадо. Имаше много индианци там. Някои от тях бяха ветерани от Виетнам и научиха нас, глупавите градски чеда, как да си строим къщи от кал и да оцеляваме. — Лекарят се усмихна болезнено. — Истински шок е за човек, който е живял в имение за един милион долара, да се озове под покрив от кал и кравешки фъшкии. Както и да е, две от децата ни умряха още през първата година — радиационно отравяне — но поне бяхме на топло, когато снегът заваля, и се смятахме за адски късметлии.
— Защо не остана там? — попита Пол.
Хю се загледа в огъня. Мина доста време, преди да отговори.