Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— Тогава мога с чиста съвест да ви споделя намерението си! Защо аз не ви заема парите?

Мистър Сегундус се стъписа и няколко секунди не можа да се съвземе, за да отговори.

— Много сте любезна, мадам! — произнесе той със запъваме.

Мисис Ленъкс се усмихна.

— Не, сър. Не съм. Ако магията е толкова популярна, колкото казвате — а аз, разбира се, ще се допитам и до мнението на други хора, — тогава мисля, че печалбата ще бъде прилична.

— Но опитът ми в търговските дела е плачевно скромен — каза мистър Сегундус. — Ще се страхувам да не направя грешка и да не изгубя парите ви. Не, вие сте много любезна и аз ви благодаря от все сърце, но се налага да откажа.

— Е, ако не ви харесва да дължите пари — знам, че не на всекиго се харесва, — това може лесно да се разреши. Училището ще бъде мое, само мое. Аз ще поема разходите и риска. Вие ще бъдете директор на училището и имената ни ще стоят едно до друго в проспекта. В края на краищата, какво по-добро предназначение може да се намери за къщата ми от това да бъде училище за магьосници? Като жилище тя има много недостатъци, но като училище разполага със значителни предимства. Намира се на отдалечено място. Няма горички и паркове. Младите господа няма да се развличат нито с комар, нито с лов. Удоволствията им ще бъдат много ограничени и така ще имат време да залягат над учението.

— Аз не бих приел младежи, които играят комар! — отвърна възмутен мистър Сегундус.

Мисис Ленъкс отново се усмихна.

— Не вярвам приятелите ви някога да са имали повод да се тревожат за вас — освен че този зъл свят бързо би се възползвал от толкова почтен човек.

След вечеря мистър Сегундус се върна в библиотеката и рано вечерта се сбогува с двете дами. Разделиха се най-дружески с обещание от страна на мисис Ленъкс скоро да го покани в Бат.

На връщане той си отправи строго предупреждение да не възлага надежди на тези чудесни планове за взаимна бъдеща полза и благополучие, но не можа да пропъди идеалистичните картини, в които се виждаше как преподава на младите господа и как те бележат изключителен напредък, как Джонатан Стрейндж идва на посещение в училището, как учениците му със задоволство научават, че техният учител е приятел и довереник на най-прочутия магьосник на новото време, как Стрейндж му казва: „Това е прекрасно, Сегундус. Много съм доволен. Браво!“

Той се прибра у дома след полунощ и трябваше да впрегне цялата си воля, за да не се втурне незабавно към дома на мистър Хънифут да му съобщи новината. Но рано на другата сутрин, когато отиде у тях, възторгът на семейство Хънифут нямаше край. Те преливаха от щастие, каквото той не си бе позволил да изпита. Мисис Хънифут, която все още бе запазила голяма част от момичешкия си възторг, даде израз на чувствата си, като хвана ръцете на съпруга си и затанцува с него около масата със закуската. След това улови мистър Сегундус за ръце и продължи танца си с него, а когато и двамата магьосници отказаха повече да танцуват, мисис Хънифут продължи сама. Единственото, за което мистър Сегундус съжаляваше (и то съвсем малко), беше, че мистър и мисис Хънифут не се изненадаха от случилото се така, както той очакваше: мнението им за него бе толкова високо, че те не виждаха нищо кой знае колко изключително в това, че заради него богата възрастна дама иска да създаде училище.