Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
— Разбира се — отвърна Стрейндж и избърса калта от лицето си.
— Ще предам на Негово сиятелство. Мъжът помълча и попита:
— Мислите ли, че Негово сиятелство би желал да поръча копчета при нас?
— Не виждам причина да не го направи. Като всеки мъж и той обича копчетата.
— Разбирате ли, тогава бихме могли да напишем във всичките си обяви „доставчик на копчета за Негово сиятелство херцог Уелингтън“ — мистър Пинк грейна. — Е, аз ще тръгвам!
— Да, да. Вървете.
Стрейндж направи път за прусаците, но по-късно, когато си припомняше този ден, той бе склонен да мисли, че е сънувал мистър Пинк от „Превъзходните копчета на Уелбек“104.
Събитията като че ли се повтаряха. Френската кавалерия нападаше отново и отново и Стрейндж всеки път се криеше в квадрата на пехотата. Отново и отново конниците се нахвърляха като вълни върху стените на квадрата.
Отново и отново Стрейндж призоваваше чудовищни ръце от пръст, които ги поваляха на земята. Щом кавалерията се изтеглеше, започваше канонадата, магьосникът се връщаше при сребърното си блюдо и правеше хора от вода, които изпращаше да гасят пламъците и да помагат на умиращите в разрушения, отчаян Угумон. Всичко се повтаряше пак и пак, отново и отново: никой не можеше да си представи, че битката някога ще свърши. Стрейндж започна да се чуди дали не е така от началото на света.
„Все някога трябва да свършат куршумите на мускетите и снарядите на оръдията — мислеше си той. — И какво ще правим тогава? Ще се промушваме със саби и байонети? И ако всички умрем, всички до един, за кого ще казват, че е спечелил?“
Димът се отдръпна и разкри застинали моменти, подобно на сцени от призрачен театър: във фермата Ла Е Сент французите се катереха по планина от трупове на свои другари, за да прескочат стената и да избият германците, които я защитават.
Веднъж Стрейндж се озова извън квадрата по време на френска атака. Изведнъж точно пред него изникна огромен френски кирасир на също толкова огромен кон. Първата му мисъл беше да се запита дали конникът знае кой стои пред него (Стрейндж бе чувал да казват, че цялата френска армия мрази английския магьосник с ожесточена латинска страст). Втората му мисъл беше, че е оставил пистолетите си в квадрата на пехотата.
Кирасирът вдигна сабята си. Без да се замисли, Стрейндж замърмори Animam Evocare105 на Стоукси. Нещо подобно на пчела излетя от гърдите на кирасира и кацна на дланта на Стрейндж. Но не беше пчела: беше мънисто от перленосиня светлина. Втора светлинка излетя от коня на кирасира. Конят изцвили и се изправи на задните си крака. Кирасирът гледаше стъписан.
Стрейндж вдигна другата си ръка, за да заличи коня и конника от лицето на земята. Изведнъж се спря.
„Може ли магьосник да убие човек с магия?“ — попита херцогът.
И той отговори:
„Магьосник би могъл, но джентълмен — никога.“
Докато се колебаеше, един офицер от британската кавалерия — от Шотландския грейски полк — изскочи изневиделица и разсече главата на кирасира от брадата нагоре. Човекът падна като дърво. Шотландският офицер отмина.
Стрейндж не помнеше какво е правил след това. Предполагаше, че се е скитал замаян по полето. Колко дълго — не знаеше.
Той се опомни от победоносните викове наоколо. Вдигна глава и видя Уелингтън, яхнал Копенхаген. Херцогът размахваше шапка — знак за съюзниците да преминат в настъпление. Но димът се виеше на толкова плътни кълба, че само войниците, застанали в непосредствена близост до херцога, можаха да споделят този победоносен миг.
Стрейндж прошепна една дума и в кълбата дим се образува малка пролука. Тънък лъч вечерна светлина озари Уелингтън. Всички войници, които стояха на хребета, се обърнаха към него. Виковете се усилиха.
„Ето — помисли си Стрейндж, — това е истинското предназначение на английската магия.“
Той тръгна през бойното поле след войниците и отстъпващите французи. Сред мъртвите и умиращите лежаха разпилени големите ръце, които беше създал от пръст. Те изглеждаха застинали в жестове на гняв и ужас, сякаш самата земя се измъчваше. Когато се изравни с френските оръдия, нанесли такива поражения на съюзническата армия, Стрейндж направи последна магия. Той призова още ръце от пръст. Ръцете сграбчиха оръдията и ги завлякоха под земята.
В странноприемницата „Бел Алианс“, която се намираше в далечния край на бойното поле, Стрейндж завари херцога в компанията на пруския генерал Блюхер. Уелингтън кимна и каза:
— Елате да вечеряте с нас.
104
В действителност мистър Пинк беше само един от цивилните, които този ден херцогът използва като адютанти. Другите бяха млад швейцарец и още един търговски пътник, но от Лондон.
105
Призовавам душата (лат.). — Бел. прев.