Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Мистър Сегундус забеляза всички тези подробности в рамките на няколко секунди, но впечатлението, оставено от двете дами, се запечата необичайно ярко в съзнанието му — почти неестествено ярко, като видения на човек в треска. Това разтърси цялото му същество, обърка сетивата му и той загуби съзнание.
Когато дойде на себе си, мистър Сегундус лежеше на пода и над него се бяха надвесили две дами, които се тюхкаха тревожно и уплашено. Въпреки замайването си той бързо забеляза, че никоя от двете не е младата дама с липсващото кутре, която бе зърнал на влизане в стаята. Едната беше дамата с кученцето, която мистър Сегундус видя след изчезването на първата, а другата беше слаба русокоса жена на същата възраст с невзрачно лице и фигура. Оказа се, че тя е била в стаята през цялото време, но е седяла зад вратата, затова мистър Сегундус не я е видял.
Двете дами не му позволиха нито да стане, нито да помръдне. Те едва му позволяваха да говори, като строго го предупреждаваха, че може отново да припадне. Подложиха възглавници под главата му и го завиха с одеяла, за да не настине (той възрази, че и без това му е топло, но те не искаха и да чуят). Предложиха му ароматна лавандулова вода и амоняк. Затвориха вратите, за да не става течение. Мистър Сегундус започна да подозира, че дамите са прекарали поредния скучен ден и затова, когато непознат джентълмен е влязъл в стаята им и е рухнал на пода, това по-скоро ги е зарадвало.
След четвърт час подобно лечение домакините му позволиха да седне на стол и да пийне слаб чай без чужда помощ.
— Грешката е изцяло моя — каза дамата с кученцето. — Фелоуз ми каза, че един джентълмен от Йорк е дошъл да разгледа книгите. Трябваше да ви се представя по-рано. За нас беше голям шок да се появите така!
Дамата се казваше мисис Ленъкс. Другата беше компаньонката й мисис Блейк. Те живееха в Бат и сега бяха дошли в Стеъркрос, за да може мисис Ленъкс да види за последно къщата, преди да я продаде.
— Глупаво е, нали? — обърна се мисис Ленъкс към мистър Сегундус. — Къщата стои празна от много време. Отдавна трябваше да я продам, но в детските си години прекарах тук няколко лета, през които се чувствах особено щастлива.
— Все още сте много блед, сър — отбеляза мисис Блейк. — Хапвали ли сте нещо днес?
Мистър Сегундус призна, че е много гладен.
— Фелоуз не предложи ли да ви донесе обяд? — учудено попита мисис Ленъкс.
По всяка вероятност Фелоуз беше мързеливият слуга в малката стаичка. Мистър Сегундус реши да не й казва, че едва е накарал Фелоуз да стане от масата и да отговори на въпросите му.
За щастие мисис Ленъкс и мисис Блейк бяха донесли със себе си много храна и в настоящия момент Фелоуз я приготвяше. След половин час двете дами и мистър Сегундус седнаха да обядват в трапезария с дъбова ламперия и меланхоличен изглед към няколко есенни дървета. Единственото дребно неудобство беше, че поради нездравото състояние на мистър Сегундус дамите му предложиха леки, лесни за храносмилане ястия, а той беше много прегладнял и копнееше за говежди пържоли и горещ пудинг.
Мисис Ленъкс и мисис Блейк се радваха, че имат компания, и разпитваха госта си надълго и нашироко за живота му. Те останаха заинтригувани, когато научиха, че мистър Сегундус е магьосник: никога досега не бяха срещали човек с тази професия.
— Намерихте ли магически текстове в библиотеката ми? — попита мисис Ленъкс.
— Нито един, мадам — отвърна мистър Сегундус. — Но магическите книги, особено ценните, са рядкост. Много бих се изненадал да намеря такива тук.
— Сега, като се замисля, ми се струва, че имаше няколко — каза мисис Ленъкс. — Но ги продадох преди много години на един джентълмен, който живееше край Йорк. Между нас казано, господинът ми се видя малко неразумен, защото ми плати огромна сума за няколко стари безполезни книги. Може би все пак се е оказал достатъчно разумен.
Мистър Сегундус беше сигурен, че „джентълменът, който живееше край Йорк“, не е платил на мисис Ленъкс и четвърт от истинската стойност на книгите, но няма полза такива неща да се казват на глас, затова той любезно се усмихна и запази мнението си за себе си.