Джонатан Стрейндж и мистър Норел

ЩАСТИЕТО КАТО ЧЕ ЛИ все не искаше да се усмихне на мистър Сегундус. Той бе дошъл да живее в Йорк с намерението да се наслаждава на компанията и разговорите с множеството градски магьосници. Но едва пристигнал в града, всички останали магьосници бяха лишени от правото да упражняват професията си по силата на договор с мистър Норел и мистър Сегундус остана сам. Оскъдните му средства се стопиха и през есента на 1815 година той бе принуден да си търси работа.

— И не може да се очаква — сподели с въздишка мистър Сегундус на мистър Хънифут, — че ще печеля много. Какво умея да върша?

Мистър Хънифут не можеше да остави приятеля си в беда. — Пишете на мистър Стрейндж! — посъветва го той. — Той може би се нуждае от секретар.

Нищо не би доставило по-голямо удоволствие на мистър Сегундус от това да работи за Джонатан Стрейндж, но вродената му скромност не му позволяваше да предложи услугите си. За него бе недопустимо да се изтъква по този начин. Мистър Стрейндж щеше да се чуди как да му отговори. Можеше дори да помисли, че мистър Сегундус се смята за равен с него!

Мистър и мисис Хънифут увериха приятеля си, че ако мистър Стрейндж не одобри идеята, ще му го каже направо, така че няма нищо лошо в това да попита. Но мистър Сегундус беше неумолим.

Следващото предложение обаче му допадна повече.

— Защо не разпитате из града за момчета, които биха искали да учат магия? — попита мистър Хънифут. Той имаше внуци на пет и на седем години — възраст, подходяща за започване на обучение, и тази тема живо го занимаваше.

Така мистър Сегундус стана учител по магия. Освен на момчета той преподаваше и на няколко малки госпожици, чието обучение традиционно се състоеше от френски език, немски език и музика, но които се увличаха по теория на магията. Скоро го наеха да дава уроци и на по-големите им братя, мнозина от които мечтаеха да станат магьосници. За младите мъже със склонност към учение, които не желаеха да се посветят на църквата или на правото, магията бе много привлекателен предмет, особено след триумфа на Стрейндж по бойните полета на Европа. В края на краищата, времето, когато духовниците се проявяваха на бойното поле, бе отдавна отминало, а адвокатите не бяха стъпвали на война.

През ранната есен на 1815 година мистър Сегундус получи поръчка от бащата на един от учениците си. Този джентълмен, чието име беше Палмър, бе дочул за продажбата на една къща в северния край на графството. Мистър Палмър нямаше намерение да я купува, но приятел му беше казал, че в нея има библиотека, която си струва да се разгледа. Самият мистър Палмър бе твърде зает, за да отиде да я види. И макар да се доверяваше на слугите си за много други неща, образоваността не беше сред качествата им, затова той помоли мистър Сегундус да отиде вместо него, за да провери колко книги има в библиотеката, какво е състоянието им и дали си струва да се купят.

Стеъркрос Хол беше най-голямата сграда в село, което иначе се състоеше от няколко каменни къщурки и ферми. Самото село Стеъркрос се намираше на много затънтено място, заобиколено от всички страни от кафяви пусти тресавища. Високи дървета го пазеха от бури и ветрове, но същевременно го правеха да изглежда мрачно и зловещо. Навсякъде в селото се издигаха порутени каменни зидове и порутени каменни обори. Беше много тихо: човек се чувстваше така, сякаш се намира накрай света.