Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Косал.
Мечът на свети Бърн.
Дръжката бе дълга педя и половина, увита в потъмняла от пот кожа; главичката на ефеса беше от обикновена стомана; ръцете му трепереха, плъзгаха се над острието като нервни пеперуди. Щеше ли да се осмели да вдигне меча поне веднъж?
Можеше ли да устои?
Пръстите му докоснаха ефеса деликатно, като целувка. Той погали студената стомана и вдигна меча. Щом ръката му стисна обвитата в кожа дръжка, острието оживя. Топло и притежаващо сила, то го изпълни с копнеж. Гибелта на Каин вдигна меча от ложето му и го изправи пред очите си.
Острието, пронизало плътта на Каин.
Стискайки пропитата с потта на свети Бърн кожа, той можеше да го почувства; можеше да почувства как жужащата стомана разсича кожата и твърдите мускули на коремната стена на Каин, прониква в плетеницата от черва и се спира в основата на гръбнака му.
Останал без дъх, треперещ, той посегна с ума си и докосна стоманата, търсейки в енергията ѝ спомените за кръвта и костите на Каин. Проникна със силата си в острието…
И нещо вътре в него го сграбчи, стисна в мъртва хватка очите му, сърцето, крайниците. От гърлото му изригна вопъл, който беше задушен в конвулсивно хъхрене; гърбът му се изви в дъга, очите му се подбелиха и съзнанието му потъна в тъмна бездна.
С глух удар като издялана от дърво кукла тялото на Гибелта на Каин рухна на палубата.
Тринайсет
Драконката беше човек, но това не я правеше по-малко драконка.
За природата на драконите е изписано много. В по-голямата си част — измислици. Драконите като вид не са зли същества, убиващи безразборно; не са и просто огромни крилати гущери, спящи над планини от съкровища. Не са и въплъщение на природни сили или хранилища на свръхестествена мъдрост.
В голямата си част те са индивидуалисти. Някой от тях по характер може коренно да се различава от друг.
Но има някои характерни черти и на драконите като вид. Те по принцип са алчни, отмъстителни, ревниви и яростно отбраняват владенията си. Гневът им се пробужда бавно, но разгневеният дракон може да бъде много опасен, особено драконките, защитаващи рожбите си. По това драконите много си приличат с хората.
Ето защо драконката можеше и да е човек, но това не я правеше по-малко драконка.
Драконката беше изживяла живота си според обичаите на своя вид; търпеливо надзираваше владенията си, в продължение на много години бавно и постепенно ги увеличаваше, грижеше се за своите стада и умножаваше богатствата си след набези до именията на непредпазливи съседи.
Тя не търсеше компания, събитията по света не я интересуваха особено и едва ли би попаднала в тази история, ако в един от набезите — извършен заради отмъстителна злоба — не беше пленила детето на реката.
Богът от пепел и прах протегна ръка към детето на реката.
И така драконката попадна в тази история.
1.
Ейвъри Шанкс избърса кръвта от разкъсаната си долна устна и гледайки внучката си, се замисли за фундаменталната непредсказуемост на битието.
Това беше непривично занимание за нея и тя го намираше едновременно неприятно и сложно. Винаги се бе смятала за човек на действието, а не на размишленията; който действа, той решава. Ефикасен принцип.
Но сега, съвсем неочаквано, реалността я беше заварила неподготвена и я беше повалила; притисната беше към пода от сила, надхвърляща способността ѝ да се съпротивлява. Тази сила нехаеше за облика на безмилостна решителност, който Ейвъри сама си бе създала; тази сила ограничаваше способността ѝ да взима решения до една тясна област около крепостните стени на сърцето ѝ. Ейвъри — която цял живот бе използвала само заповедни изречения — беше принудена да признае съществуването на условното наклонение.
Може би обичаше това дете.
Малцина от познаващите Ейвъри Шанкс биха повярвали, че тя изобщо е способна на подобно чувство. Ако я попитаха, тя самата би отрекла. За нея любовта беше не толкова чувство, колкото натиск: физическа потребност, стискаща сърцето, дробовете, цялото тяло и наказваща я безмилостно. Когато от време на време злоупотребеше със сънотворни и алкохол и стигнеше до халюцинации, тя си представяше тази любов като застанало зад рамото ѝ чудовище, което е пуснало пипалата си в гръдния ѝ кош направо през кожата; противното му вкопчване я кара да се мята ту на една, ту на друга страна, принуждавайки я да взима глупави решения и да извършва нелепи действия, а понякога просто причинява страдание. Така виждаше любовта Ейвъри Шанкс.