Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Това е Сеграмор! — викна ни той, и радостта в гласа му не остави никакви съмнения у нас. — Сеграмор е! — повтори той и беше толкова развълнуван, че Артур-бач поде като ехо щастливите му думи.
— Сеграмор е! — викна малчуганът и ние всички се покатерихме по укрепителния вал и видяхме мрачното черно знаме на Сеграмор да се развява на дръжка от копие, увенчана с череп. Самият Сеграмор, с неговия конусовиден черен шлем, яздеше най-отпред и като видя Артур пришпори коня си през пясъка. Артур се затича да го поздрави, Сеграмор скочи от седлото, падна на колене и прегърна Артур през кръста.
— Господарю! — каза Сеграмор в един от редките си изблици на чувства. — Господарю! Мислех, че никога няма да те видя отново.
Артур го вдигна и го прегърна.
— Щяхме да се срещнем в Брослианд, приятелю.
— В Брослианд ли? — каза Сеграмор, после плю. — Мразя морето.
По черното му лице блестяха сълзи и аз си спомних думите му, когато веднъж ми обясняваше защо бе последвал Артур. Защото, каза той, когато нямах нищо, Артур ми даде всичко. Сеграмор не беше дошъл тук, защото се страхуваше да пътува с кораб, а защото Артур имаше нужда от помощ.
Нумидиецът бе довел осемдесет и трима мъже, а с тях бе дошъл и Ейниън, синът на Кълхуч.
— Имах само деветдесет и два коня, господарю — каза Сеграмор на Артур. — От месеци ги събирам.
Надявал се да изпревари войската на Мордред и да доведе всичките си хора в Силурия, но вместо това сега бе довел на тази суха ивица пясък между морето-езеро и океана хората, за които бе успял да намери коне. Някои от животните не бяха издържали на бързия ход, но осемдесет и три се бяха добрали живи и здрави до нас.
— Къде са останалите ти хора? — попита Артур.
— Отплаваха на юг с всички наши семейства — каза Сеграмор, после се откъсна от прегръдката на Артур и ни огледа. Сигурно бяхме тъжна гледка, защото той ни дари с една от редките си усмивки и после се поклони ниско пред Гуинивиър и Сийнуин.
— Имаме само една лодка на разположение — разтревожен каза Артур.
— Значи вие ще са качите на тази единствена лодка, господарю — отвърна спокойно Сеграмор, — а ние ще тръгнем с конете на запад към Кърнау. Там може да намерим лодки и да ви последваме на юг. Но аз исках да се срещнем от тази страна на водата в случай, че враговете ви успеят да ви намерят.
— Досега не сме видели врагове — каза Артур и докосна дръжката на Екскалибур, — поне не на този бряг на Севърнско море. И се моля да не ги видим до края на деня. Лодката ще дойде да ни вземе привечер и тогава тръгваме.
— Значи аз ще ви пазя до здрач — каза Сеграмор и хората му се смъкнаха от седлата, свалиха щитовете от гърбовете си и забиха копията в пясъка. Конете им, покрити с пяна и задъхани, стояха изтощени, а хората на Сеграмор протягаха уморените си крайници. Вече бяхме истински боен отряд, почти войска, а за знаме ни служеше щандарта на Сеграмор.
Само час по-късно, на коне, изморени като конете на Сеграмор, в Камлан пристигна и врагът.
Сийнуин ми помогна да си облека ризницата, защото ми беше трудно да се справя с тежката плетена от желязо риза само с една ръка и съвсем невъзможно да закопчая катарамите на бронзовите си наколенници, които бяха трофей от Минид Бадън, и които предпазваха краката ми от ударите с копие под ръба на щита. След ризницата и наколенниците, Сийнуин сложи на кръста ми колана с Хюелбейн, после здраво стегна каишите на щита върху лявата ми ръка.
— По-стегнато — помолих я аз, инстинктивно притискайки ризницата на гърдите си, за да усетя малката издутина от брошката на Сийнуин, закачена за ризата ми. Там си беше, моят талисман, с който бях минал през безброй битки.
— Може да не нападнат — предположи Сийнуин, затягайки колкото бе възможно каишите на щита.
— Моли се да не ни нападнат.
— На кого по-точно? — попита тя с мрачна усмивка.
— На този Бог, на който най-много вярваш, любов моя — посъветвах я аз и я целунах. Нахлузих си шлема и Сийнуин закопча ремъка под брадичката ми. Вдлъбнатината от удара в битката при Минид Бадън бе изчукана и изгладена, и бе занитена нова желязна пластинка върху образувалия си тогава процеп. Още веднъж целунах Сийнуин и затворих страничните части на забралото. Вятърът духна вълчата опашка, закачена на върха на шлема ми, и я прати право пред отворите за очите, аз отметнах глава назад, за да отстраня дългата сива козина от погледа си. Бях последният от Вълчите опашки. Всички други бяха или избити от Мордред или отнесени в чертозите на Манауидан. Аз бях последният с вълча опашка на шлема си, а също и последният, който носеше звездата на Сийнуин на своя щит. Стиснах бойното си копие, чиято дръжка беше колкото китката на Сийнуин, а наточеният му връх бе от най-здравата стомана на Моридиг.