Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Нил и Недер продължаваха да стоят от двете страни на самотната кобила. Лек ветрец развяваше гривата и опашката й, иначе си оставаше съвсем неподвижна. Вълна на тревога смрази Дюйкър. „Какво са направили?“
Далечен вой привлече вниманието му. Внушителна конна сила прекосяваше реката — знамената бяха твърде далече, за да може да ги различи. А миг след това Дюйкър забеляза малки пъстри тела, които тичаха пред ездачите. „Кучетата браничари на уикците. Това е кланът на Невестулката.“
Щом излязоха от речното корито, конните воини се впуснаха в галоп.
Конницата на Тепаси и Сиалк се оказа напълно изненадана, най-напред от вълната изпаднали в сляпа ярост псета, които, без да обръщат внимание на конете, се хвърляха върху ездачите — шейсет ръмжащи фунта зъби и мускули, които повличаха войниците от седлата, а после от самите уикци, които възвестиха появата си, хвърляйки във въздуха отсечени глави, преди да нададат зловещия си, смразяващ кръвта вик и да връхлетят по фланга на конницата.
Само след няколко мига конниците на Тепаси и Сиалк вече ги нямаше — избити, издъхващи или втурнали се в отчаян бяг. Конните воини на Невестулката се спряха съвсем за малко, колкото да се престроят, след което възвиха в галоп да се сразят с пехотата на Убарид; пъстрите псета тичаха редом с тях.
Противникът разкъса фронта си на две, сви се и заотстъпва отмерено, макар и без команда.
Ездачите на Мармота се изсипаха обратно по рампата, раздвоиха се около двамата магьосници и неподвижната кобила, след което завиха на юг, за да подгонят бягащите вече от полесражението пехотинци на Халафан и Сиалк и тайтанските стрелци.
Дюйкър се смъкна на колене, изведнъж премалял, чувствата му — кипнал казан от скръб, гняв и ужас. „Не говори за победа в този ден. Не казвай нищо.“
Някой се катереше задъхано към него по брега. Стъпките приближиха, после една стоманена ръкавица падна тежко върху рамото му. Беше му трудно да разпознае гласа, който заговори.
— Подиграват се с нашите благородници, знаеш ли това, старче? В Дебрал са ни лепнали едно име. Знаеш ли как се превежда? Кучешката верига. Кучешката верига на Колтейн. Той води, но и го водят, напъва напред, но го задържат, оголва зъби, но какво го дърпа назад, ако не онези, които се е заклел да брани? Ех, каква дълбочина има в такива имена, не мислиш ли?
Гласът беше на Лъл, но в същото време — променен. Дюйкър вдигна глава и се взря в лицето му. Само едно синьо око блестеше под жестоко разкъсаната плът. Боздуган го беше ударил, беше забил набузника в лицето, пръснал беше бузата му, изтръгнал беше едното му око и беше отпрал носа на капитана. Ужасяващата развалина, останала от лицето на Лъл, се изкриви в подобие на усмивка.
— Късмет извадих, историко. Виж, един зъб не ми е изкъртен, разклатени даже няма.
Списъкът на понесените щети звучеше като смразяващ поменик за безсмислието на войната. Според историка при толкова загуби само Гуглата можеше да се усмихне победоносно.
Кланът на Невестулката беше причакал пиконосците на тайтан и тяхното божество-пълководец. Засада на земните духове беше свалила бойния главатар на семк, разкъсвайки плътта му на късове, в глада си да погълнат останките от бога на семк. След това кланът на Невестулката беше пуснал в действие своя капан и той на свой ред беше посял ужас, тъй като бежанците бяха послужили за стръв и стотици от тях бяха избити или ранени.
Водачите на клана на Невестулката можеха да заявят, че са били превъзхождани четири към едно, че някои от онези, които са се заклели да опазят, са били пожертвани, за да се спасят останалите. Всичко това щеше да е вярно и щеше да предложи справедливо оправдание за стореното от тях. Но главатарите не казаха нищо и макар това мълчание да бе посрещнато с гнева на бежанците и особено на Съвета на благородниците, Дюйкър погледна на него в различна светлина. Племето уик гледаше с презрение на изречените гласно основания и извинения — не приемаха такива от останалите и се надсмиваха на всеки, който се опитваше да се оправдава. В замяна на което самите те не предлагаха такива, защото, подозираше историкът, се отнасяха към всички пожертвани, както и към своите близки, с почит, която нямаше да понесе нещо толкова дребнаво и егоистично като оправданието.
Бежанците обаче не бяха в състояние да разберат всичко това и за тях мълчанието на уикците бе само по себе си израз на презрение, на пренебрежение към изгубения живот.
Кланът на Невестулката обаче бе предложил друг вид почит към загиналите бежанци. С избиването на тайтанските стрелци, още един от бойните подвизи на клана Невестулката, цяло едно племе от равнината беше престанало да съществува. Възмездието бе абсолютно. Ала не бяха се спрели с това, тъй като се бяха натъкнали на селяшката армия на Камъст, дошла късно след битката откъм изток. Тамошното клане беше нагледна картина какво се бяха канили да причинят тайтанците на гражданите на Малазан. Ала и този урок беше убягнал на бежанците.