Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Но тогава ти си пълна, дърта бъчво!
Тя се разхълца, мънкайки:
— Ами че аз не знаех! Ами че аз не знаех!
Татко Маланден я дебнеше с оживен поглед, с доволен вид. После попита:
— Какво не знаеше?
Тя отговори през сълзи:
— Ами че не знаех, че тъй се правели децата!
Майка й влезе. Без да се гневи, мъжът й съобщи:
— Ето ти я трудна сега.
Но жената се разсърди, възмутена по инстинкт, и захока, колкото гърлото й държеше, разплаканата си дъщеря, наричаше я „простачка“ и „хаймана“.
Тогава старият я накара да млъкне. И като си взе каскета, за да отиде да говори по техните работи с бай Сезар Омон, заяви:
— Та тя била по-глупава, отколкото я мислех. Не знаела даже какво е правила, тая никаквица!
На следващата неделна проповед старият свещеник съобщи за предстоящата венчавка на г-н Онуфрий Сезар Омон със Селестин-Аделаид Маланден.
Ги дьо Мопасан
Тая свиня Морен
На г. Удино
I
— Слушай, драги — казвам аз на Лабарб, — ти ей сега пак произнесе тези три думи „тая свиня Морен“. Защо, дявол да го вземе, никога не съм чул да говорят за Морен, без да го нарекат свиня?
Лабарб, днес депутат, ме погледна с очи, присвити като на кукумявка.
— Как, ти си от Ла Рошел и не знаеш историята на Морен?
Признах, че не я знам. Тогава Лабарб потърка ръце и започна да разказва:
— Ти познаваш Морен, нали, и си спомняш големия му галантериен магазин на кея в Ла Рошел?
— Да, разбира се.
— Е добре, през 1862 или 1863 година Морен отиде да се поразвлече петнадесет дни в Париж, но под предлог, че отива да поднови стоките си. Ти знаеш какво са за един провинциален търговец петнадесет дни в Париж. Те разпалват кръвта. Всяка вечер представления, досег с жени, непрекъснато душевно възбуждение. Човек подлудява. Започва да вижда вече само балерини в трико, деколтирани актриси, закръглени крака, заоблени рамене и всичко това хем му е под ръка, хем нито смее, нито може да се докосне до него. Да е опитал най-малко еднъж-дваж някоя по-долнокачествена порция — и това е всичко. И си тръгва с още по-разтревожено сърце, с възбудена душа, с толкова силно желание да целува, че чак устните го сърбят.
Морен се намирал в такова състояние, когато взел билета си за Ла Рошел с бързия влак в 8 ч. и 40 м. и изпълнен със съжаление и смущение, се разхождал в голямата обща чакалня на Орлеанската гара, и изведнъж се спрял пред една млада жена, която целувала някаква стара дама.
Тя била повдигнала воалетката си и Морен очарован измърморил:
— Дявол да го вземе, каква хубавица!
След като се сбогувала със старата жена, тя влязла в чакалнята и Морен тръгнал подире й. Излязла на перона и Морен подире й, качила се в един празен вагон и Морен все подире й.
Имало малко пътници за бързия влак. Локомотивът изсвирил, влакът тръгнал. Те били сами.
Морен я поглъщал с очи. Девойката изглеждала 19-20-годишна, била руса, едра, със смела походка. Тя обвила около краката си едно пътническо одеяло и се изтегнала на пейката да спи.
Морен се питал: „Коя ли е?“ — и хиляди предположения, хиляди проекти му минавали през ума. Мислел си: „Хората разказват толкова приключения по влаковете. Може би и на мен ми се представя сега такъв случай. Кой знае? Едно неочаквано щастие, дошло тъй бързо. Може би достатъчно е да бъда смел. Нали Дантон е казал: «Смелост, смелост, и пак смелост.» Ако не Дантон, то Мирабо го е казал. Най-после това не е важно. Да, но на мен ми липсва смелост, ето къде е мъчнотията. О, да знаеше човек, да можеше да чете в душите на хората! Хващам се на бас, че всеки ден, без да подозираме, ние минаваме покрай прекрасни случаи. Впрочем тя може с едно движение да ми даде да разбера, че не би имала нищо против…“
И той почнал да прави разни комбинации, които биха могли да го изведат до победа. Представял си едно рицарско запознаване; той й прави дребни услуги и оживеният любезен разговор се превръща в любовно признание, което свършва с… с това, което ти си мислиш.
Нощта обаче течала и красивото дете продължавало да спи, докато Морен обмислял нападението му. Зазорило се и скоро върху нежното лице на спящата слънцето изпратило първите си лъчи, дълги светли лъчи, дошли от хоризонта. Тя се събудила, седнала, погледнала полето, погледнала Морен и се усмихнала. Усмихнала се като щастлива жена, привлекателна и весела. Морен трепнал. Без съмнение тази усмивка ще да е за него, това сигурно е сдържана покана, мечтаният знак, който той очаквал. Тази усмивка искала да каже:
„Говедо ли сте, глупак ли сте или хапльо, от снощи да стоите като пън там, на пейката си. Я погледнете, не съм ли очарователна? И вие, дърти глупако, стоите цяла нощ насаме с една хубава жена, без да смеете да предприемете нещо!“ Гледайки го, тя продължавала да се усмихва, започнала даже да се смее, а той не знаел какво да прави. Търсел подходяща дума, някой комплимент, искал да каже най-после нещо, безразлично какво. Но нищо не му идвало на ум. Тогава, обхванат от дързостта на малодушен човек, той си помислил: „Дявол да го вземе, ще опитам, пък каквото ще да става“ — и изведнъж, без предупреждение, пристъпил с протегнати ръце, със сладострастни устни, прегърнал я и я целунал.