Аз, вещицата

— Тук съм — увери ме, докато Сара мълвеше първото си заклинание. Марлята се отдели от гръбнака ми благодарение на думите, които тя произнасяше.

Когато Ем рязко пое дъх, а леля млъкна, разбрах, че вече виждат раните ми.

— Това е магия за отваряне — определи гневно Сара, взряна в гърба ми. — Тя не се прави на живи същества. Могла е да те убие.

— Опитваше се да стигне до магическите ми сили, дълбаеше ме като тиква. — Когато гърбът ми бе оголен, емоциите ми полудяха и аз за малко да се разсмея, като си спомних как висях от едно дърво, а Сату ме удряше с пръчката. Матю забеляза, че съм на ръба на истерия.

— Колкото по-бързо го направиш, толкова по-добре, Сара. Разбира се, не те припирам — добави той веднага. Можех да си представя с какъв поглед е бил удостоен. — По-късно ще поговорим за Сату.

Всяка магия, която Сара използваше, ми напомняше за Сату и присъствието на две вещици край мен непрекъснато ме караше да се сещам за Ла Пиер. Затворих се още повече в себе си и накарах съзнанието си да изтръпне до безчувственост. Сара продължаваше да прави магии. На мен ми дойде в повече и се пуснах по течението.

— Приключваш ли вече? — попита Матю. Гласът му бе напрегнат от тревога.

— Има две рани, за които не мога да направя кой знае колко. Те ще й оставят белези. Ето тук — посочи Сара и прокара пръст между лопатките ми — и тук. — Пръстите й се придвижиха надолу, обходиха ребрата ми, спуснаха се до кръста и се върнаха обратно.

Съзнанието ми вече не бе празно, а пламтеше от образа, който Сара очерта.

Звезда в полумесец.

— Те подозират Матю! — извиках аз и замръзнах от ужас на стола. В паметта ми изплуваха печатите на Матю. Те бяха скрити толкова грижливо, колкото вероятно и съществуването на рицарския орден. Но Сату знаеше за него, което означаваше, че и другите вещици от Паството вероятно също знаеха.

— Скъпа, какво има? — Матю ме дръпна за ръцете.

Аз го блъснах в гърдите, мъчех се да го накарам да ме изслуша.

— Когато отказах да се предам, Сату ме беляза с твоя печат.

Той ме завъртя и когато видя какво е изрисувано, застина.

— Вече не подозират. Най-накрая са сигурни.

— За какво говорите? — попита Сара.

— Може ли ризата на Даяна, моля?

— Не мисля, че ще останат големи белези — каза някак си отбранително леля ми.

— Ризата. — Гласът на Матю беше леден.

Ем му я хвърли. Матю надяна внимателно ръкавите на ръцете ми и събра предниците на гърдите ми. Криеше очите си, но вената на челото му пулсираше.

— Съжалявам — промълвих.

— Няма за какво. — Обхвана лицето ми с длани. — Всеки вампир би познал, че си моя, със или без дамгата на гърба ти. Сату е искала и другите същества да знаят на кого принадлежиш. По времето, когато се преродих, пърлех косите на жените, които отдаваха телата си на враговете. Жесток начин за разобличаване на предателите. Това е същото. — Извърна се. — Изабо ли ти каза?