Последна саможертва

помощен. Не можех да ти помогна.

 472 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Помогна ми – уверих го. – Последното, което помня, че

видях... преди да потъна в мрака, бяха лицата ви, твоето и на

Лиса. – Е, освен това съзрях и призрачните лица, но споменава-

нето им само щеше да развали този романтичен миг. – Не зная

как съм оживяла, след като съм била простреляна, как съм из-

вадила такъв невероятен късмет... но съм напълно сигурна, че

вашата любов – твоята и на Лиса – ми е дала сили да се преборя

за живота си. Трябваше да се върна при вас. Само Бог знае в

какви каши щяхте да се забъркате без мен.

Дмитрий не намери подходящи думи за отговор и вместо

това поднесе устни към моите. Целунахме се, отначало леко, а

сладостта на мига ми помогна да превъзмогна болката, която

не ме напускаше. Целувката ми тъкмо се задълбочи, когато

той се отдръпна.

– Хей, какво става? – попитах го.

– Още се възстановяваш – смъмри ме той. – Може да си

мислиш, че нещата отново са нормални, ала не е така.

– Това е нормалното за мен. И знаеш ли, мисля си, че след

цялата тази новопридобита свобода, себеоткриване и изразя-

ване на любовта ни, най-после можем да спрем с целия този

мъдър дзен будизъм и с всичките умни дрънканици, от които

до гуша ми дойде.

Това ми спечели една искрена усмивка.

– Роза, това няма да стане. Приеми го или се откажи.

Притиснах устни до неговите.

– Ако това означава да те имам, ще го приема. – Исках

отново да го целуна и да му докажа кой притежава по-голям

самоконтрол, но онова проклето нещо, наречено реалност, от-

ново надделя. – Дмитрий... честно, какво ще стане с нас?

– Ще живеем – отвърна той без колебание. – Животът про-

дължава. Ще продължим. Ние сме пазители. Ще защитаваме и

може би ще променим нашия свят.

– Постепенно – отбелязах аз. – Но какво е това „ние“ и

това за „пазителите“? Бях съвсем сигурна, че с кариерите ни

е свършено.

– Ммм. – Обхвана лицето ми в шепи и си помислих, че

отново ще ме целуне. Надявах се да го направи. – Поднесоха

ни извинения и отново възстановиха статута ни на пазители.

 473 

р и ш е л м и й д

– Дори и на теб? Повярваха, че не си стригой? – извиках.

Той кимна.

– Хм. Дори и името ми да е изчистено, идеалното бъдеще за

мен е да работим един до друг.

Дмитрий се премести по-близо до мен. Очите му светнаха.

Очевидно знаеше някаква тайна.

– Дори е още по-добре: ти си пазител на Лиса.

– Какво? – Едва не се изправих в леглото. – Та това е невъз-

можно. Те никога няма да...

– Направиха го. Тя ще има и други пазители, така че веро-

ятно са решили да ти позволят да бъдеш с нея, щом ще има кой

да те надзирава – подразни ме той.

– Ти не си... – Стомахът ми се сви, като си припомних

проблема, който толкова отдавна ни измъчваше. – Ти не си

сред нейните пазители, нали? – Това постоянно ни е притес-